Заключени врати с множество различни по форма ключалки и дозина ключове, отварящи само част от вратите. Лутащо се момиче измежду множеството врати с връзката ключове. Дали това съм аз? Едва ли, аз съм от малкото които знаят какво искат и го преследват до последно. Или поне така беше преди. Вече започвам да се съмнявам. В съзнанието ми се появяват все повече въпроси, а отговорите ми намаляват всеки изминал ден.
Усещам, че съм забравила какво е да си истински щастлив, истински влюбен. Забравила съм да се смея, забравила съм и онази истинската усмивка, която може да стопли и най-студения зимен ден.
Лутащото се момиче все повече започва да добива моят облик. А вратите...те са кътчетата от душата ми, които искам да останат скрити за външния свят и учасниците в него.
Понякога се питам дали не трябва да отключа някои от тях за да покажа, че и аз имам слаби места и съмнения.
Друг път си казвам,че трябва да останат заключени, че поне аз трябва винаги да съм силна пред другите и да давам опора на най-близките. Какво ще стане ако аз рухна и заплача? Дали някой ще дойде да ме успокои и да ми каже, че всичко ще се оправи?
Преди щях веднага и без съмнение да отговоря на тези въпроси, но не и днес. Може би утре, може тогава да имам повече сили...
