Отново

Той е един миг, а любовта му вечност. Колкото ме радва толкова ме и плаши. Плаши ме защото в себе си носи част от мен и ако си тръгне тя несъмнено ще тръгне с него. Мога ли да се разделя и с двамата? Надали...

Усещам как обичта ми към него расте с всеки изминал ден, но остава някак невидима, а така искам да я покажа...на него, на света, но уви не мога. Не намирам начин или просто начините са недостатъчни. Не съм го канила в света си, а ето че сега е част от него. Дойде неканен, непознат и пълен със загадки.

Поднесе ми сърцето си като подарък, а аз го приех.
Как да не приема такова сърце, пълно с любов, която чакаше да намери върху кой да се излее. Неизвестността вървеше до него като верен приятел.
И нея приех.
Ден след ден този верен приятел ставаше все по-блед и слаб. И ето, че вече го няма, съществува само като спомен от миналото, който ми напомня какво сме постигнали. Пътя беше дълъг и труден изпълнен със съмнение от минали преживявания, от минали хора, насадени дълбоко в душите и на двамата, но ето че успяхме и с това да се справим...
Чувствам се цяла, за пръв път от толкова много време...