Един разговор за любовта и разочарованието

Не, не не разбираш, аз не искам да....не обичам да ме записват, гласът ми е един такъв странен. Знам, че е за това и знам, че трябва, но не обичам. Ох добре остави го ще се опитам да звуча...убедително.
Кажи какво искаш да знаеш? Той ли...
Чакай каква е темата, не беше ли за любовта...о и разочарованието, да разбирам. Ами от къде да започна. Ами той беше най-голямото ми разочарование и може би едно от най-силните ми влюбвания. В един момент беше всичко за мен, а в следващия се превърна в...грешка.
Как започна ли? Ама какви са тези въпроси, пише ли ги някъде искам да видя. Ох добре спирам, да обещах...знам, знам.
Първоначално беше безразличие, нищо повече от лек интерес и нещо с което да си запълвам времето, когато ми е скучно, а тогава ми беше доста скучно..хах, ако знаех какво ще стане никога нямаше да започвам тази игра.
Играхме дълго...месеци наред, а точките и на двамата винаги бяха равни, нямаше доминиращ...а може би трябваше. Не, не сме били силни характери, аз се опитвах да се държа като кучка,а той като пале. Опитваше се да задоволява всичките ми прищявки, не бяха много, но все пак бяха прищявки. Както казах опитвахме се и не винаги се получаваше. Аз...ох, ами  не знам как да говоря за това нещо, не знам как да го опиша...хм ами след всеки месец, в който всеки играеше заявената си роля нещата сякаш се променяха. Не разбирах какво става за това директно заявих, че той е хлътнал по мен, пък аз безсърдечната нямам нищо към него. Всичко беше лъжа, толкова голяма, че не може да си я представиш.
След време ни писна да си играем само виртуално и за това сменихме полето за игра. Започнахме да играем на живо. И там бяхме равни, никой не отстъпваше на другия. Със смяната на терена сменихме и мръсните номера, подсечките...всичко. Аз не вдигах телефона и с това се смятах за по-недостъпна, а той не искаше да излизаме и с това държеше мен и вниманието ми нащрек.
Гледаш ме така сякаш ти разказвам най-вълшебната приказка. Момиче не знаеш колко боли разбитото сърце, пожелавам ти да не го изпиташ, въпреки че така рискуваш никога да не разбереш, колко прекрасна всъщност може да бъде любовта.
Отплеснах се...до къде бях стигнала. А да. Ам малко след играта на живия терен решихме, че е време да  пренесем на ниво "връзка". Лошо решение от моя страна, можеше да остана с играта. Та бяхме заедно, бяхме доволни от това че сме заедно и се наслаждавахме на всеки миг.
Какво? Как така?
Разбира се, че го обикнах, бях готова да дам всичко за него. И за това ме заболя толкова.
Омразата?Много бързаш...да не би да искаш да приключваме вече. И аз не разбирах как може да си обичал някого с цялото си сърце и след това да го намразиш до дъното на душата си. Просто се случва. Трябваше да предпазя сърцето си по някакъв начин или поне частите останали от него. За това го и намразих, този начин беше най-лесен. След време ми мина. Пак се превърна в същество, което не представляваше интерес за мен. Сънищата ли? От къде знаеш за тях?
Край! Това беше краят на разговора. Не настоявай. Не желая да говоря за това!  Изключи го.
Изключи проклетото нещо...
Сънищата за нея бяха паралелна реалност. Ако нещо в реалността умираше, то в сънищата й започваше да трепти още по-силно. Напоследък ТОЙ трептеше още по-силно и често успяваше да усмихне умореното й лице.

Марк

Не си намираше място. Въртеше се в леглото си вече втори час и не можеше да я прогони от съзнанието си. Очите, устните...всичко. Сякаш беше се превърнала в една от татуировките му. Мастилото й беше попило дълбоко в кожата и бележеше мястото на което щеше да остави белега си.
Изправи се и запали цигара искаше я и нищо не можеше да го спре да я има. Хвана телефона си и почна да рови в указателя. Нищо. Искаше да бъде неоткриваема и се беше постарала максимално.
На другия край на града Кло рисуваше. Беше вързала косата си с няколко молива, а с този в дясната си ръка сътворяваше нови светове.
Не ме разбирай погрешно читателю, Кло не беше лишена от чувствителност и нежност, напротив. Притежаваше тези и още много други качества, които я правеха уникална, просто това момче...
Изтръпваше при мисълта за него. Все още чувстваше ръцете му по тялото си. Местата през които бяха минали седяха като изгорени. Това би трябвало да е страстта, беше си казала тя, онази парещата...
Сутрешното слънце погали и двамата с лъчите си.
Кисел още от сутринта Марк реши, че единственото което може да подобри настроението му поне малко беше океана. Нахлузи тениска и къси панталони и изчезна с трясък от апартамента.
Бира,слънце и мацки по монокини...рай. Усмивката му бързо се върна на лицето му. Затвори очи и вдиша дълбоко. Изведнъж слънцето се скри.
-И ако това не е най-желаният ерген в целия град и голямото му самочувствие. Как сте момчета?
Този глас, този смях и тази отвратителна ирония. Нямаше съмнение, че е тя. Отвори бавно очи и вдигнатите слънчевите очила.
-А това ако не е момичето, което не носи бельо. Ха как само ме погледна, ти самата каза, че е така не съм си го измислил.
Седна до него на пясъка и запали цигара. Беше красива, дори и небрежно облечена. Погледа я малко и се усмихна.
-Какво правиш тук и как точно успя да ме намериш?
Дори не се обърна, само издиша дим.
-Не си толкова труден за откриване, пък и още в началото на плажа ученичките с които се задяваш през по-голямата част от времето си говореха, че са те видели да минаваш. Всичко останало е съвпадение, явно не сме толкова различни, щом става въпрос за място на плажа.
Погледна го и се усмихна. Помълчаха известно време и той не издържа.
-Липсваш ми...