Aries...

Омръзна ми да се надявам, да чакам и да плача.
Омръзна ми да правя все аз нещата, които искам ти да направиш за мен.
Омръзна ми да се утешавам сама себе си.
Омръзна ми да се тормозя всеки ден с мисли за това дали ако направя това, ще се случи онова.
Омръзна ми да изливам болката,гнева и щастието си в този блог.
Омръзна ми да е опитвам да бъда "някоя" за да може да съм по-близо до твоя идеал.
Омръзна ми да мълча и да не казвам това което мисля.
Омръзна ми да се заблуждавам с красиви думи.
Омръзна ми да бягам от реалността.
Омръзна ми да търся мястото си до теб.
Омръзна ми от всичко....но най-много ми омръзна от теб!

Page 10006

Страната на Чудесата /второделник, денят за откровения/

Страница №10006 от дневника на Шапкарката

Привет мило дневниче,
Напоследък избягвам да отварям кориците ти, защото ме е страх от това което ще ми кажат страниците ти. Страх ме е да не се потопя отново в спомените от изминали времена, но ето че страховете ми се сбъднаха.
Не са виновни само думите по страниците ти, виновно е и сърцето ми което пази спомена за него толкова ярък.
А уж бях силна и успях да се откажа от него така както се отказах от наргилета, които пушехме с Алиса и Абсолем.
Било е само заблуда. Поради някаква неразбираема за мен причина не мога да се отърва от тази си зависимост. Искам го и това е. Липсва ми...и то много. Всеки допир, всяка милувка...всичко.
А не мога да си отговоря защо...Защо толкова много...
Писах му писма в които му казвах колко много значи за мен, пращах присмехулника да го пази и въпреки всичко той не даде нито един знак, че още ме помни и че още имам отделено място там някъде в сърцето му.
Възможно ли е след като е напуснал Страната да ме е забравил, да не помни какво е чувствал???
Вече трудно правя разлика между възможно и невъзможно. Оказа се възможно да запазя надеждите си и невъзможно да не използвам заблуди за да ушия дрехите с които ги облякох.
В последното си писмо към него написах, че искам да дам шанс на самата себе си за по-добро бъдеще, а малко след като пратих присмехулника с писмото се замислих дали не съм изхвърлила този шанс на вятъра.
Никой не иска да ми каже дали наистина трябва да се боря за него или ще бъде загуба на време, дали да се надявам,че той още помни Страната и мен, дали ако тръгна да го търся няма да се загубя...
Толкова много въпроси, а аз имам толкова малко отговори.






Шапкарката

The last one...

Не знам от къде да започна...иска ми се да беше друго, да беше различно, но уви нещата не винаги стават така както искаме.
Това е последното ми писмо до теб. Последният полет на присмехулника.
Надали ще го видиш отново кацнал на прозореца ти...
Изминаха няколко седмици от заминаването ти и може би малко по-малко от последното ми писмо, на което така и не получих отговор.
След много размисли и кани чай, се убедих че ако продължавам както до сега, ще загубя и малкото което спечелих от срещата ни.
Убедих се че девет луни са наистина много време и освен надеждата и вълнението за следващата среща, които могат да ми подарят, могат да ми отнемат невинността и красотата на спомените от предишната.
Не мога да бъда сигурна дали ако продължа да се лутам из сенките на миналото ще успея да намеря мястото си в настоящето.
 Пиша тези редове изпълнена с болка, но по-добре е сега да кажа всичко от колкото да замълча и да не го изрека никога.
Съмненията и тъгата ме разяждат от мига в който ме целуна за последно и от тогава до сега не мога да дам покой на душата си.
Знам,че винаги си искал най-доброто за мен за това реших, че е време да си дам шанс и да продължа напред.Така поне ще успея да опазя спомените си неопорочени и след време ще ми носят същата радост и усмивка както и когато ги изживявах.
 Много време отделих и на това да разбера, че принцесата за която ми споменаваше е заела трайно място в сърцето ти, толкова трайно, че надали има възможност някога да го напусне.
Знаеш че, не мога да се боря с принцеси не са ми в категорията, аз съм просто една луда шапкарка.
За това искам да се сбогуваме, не ме съди че е с писмо, казвала съм ти, че по-лесно пиша отколкото говоря. Такива са шапкарките.
Е май това е краят, така че ти казвам сбогом мили мой, надявам се да ме запомниш с мириса на люляк и някога ако се срещнем пак да ме познаеш по него.
Знай, че ще те пазя в сърцето си винаги и ще си спомням за теб в топлите летни дни...



Винаги твоя,
Лудата Шапкарка...

Anger

Бесен си на всичко и на всички...разбираемо, отне ти се всичко на което някога бе държал. Отнеха ти сърцето, отнеха ти ума. Бесен си и това е ясно. Когато не можеш да получиш исканото не ти остава друго освен да беснееш.
Бесен си и аз беснея редом с теб. Даже моят бяс вече ме гризе, не ми дава мира и няма изгледи да ме остави скоро. А в началото бе чиста обич, от тези дето пишат за тях в дебелите книги.
Ама както ти казах и по-рано когато не може да получиш онова което искаш и загубиш нещо ценно не ти остава нищо друго освен да беснееш.Ужасно чувство...
Ще ми се да имах силите да избавя поне теб от него, но уви вече съм напълно изтощена, гнева ми отне цялата енергия.
Не, не искам да беснееш и заради мен, не си виновен за това което става. Аз ще се справя знаеш, винаги го правя, а ти не се чувствай сам знаеш с тебе сме и двете...аз в мислите, а тя в сърцето...

Писмо от присмехулник

Искам да ти кажа толкова много неща, но думите едва излизат от устата ми. Много е трудно и за това реших да ти напиша писмо. Може би думите се пишат по-лесно отколкото се изговарят...

Днес ми липсваш повече от всеки друг ден. Сънувах те и това сигурно е причината липсата да е толкова осезаема.

Сутринта ми беше толкова студена и пуста. Предположих че е заради снощния дъжд, но това чувство на пустота остана с мен през целия ден, ясно е че не дъжда е виновен за него...

Вчера си мислех колко хубаво ще е да затворя очи и да заспя дълбоко, а когато ти се върнеш да ме събудиш, като в онази приказка сещаш се нали?

Ах как ми се иска да си до мен, да се порадваме един на друг още няколко мига, не е толкова много нали? 

Понякога се питам дали това, че не се сбогувахме не ме измъчва, дали ако бях ти казала сбогом щях да имам силите да преодолея липсата?

Оказва се че и да пишеш е трудно, особено когато в главата ти цари хаос и всичките пеперудени кутии са с отворени похлупаци.

Не зная как се чувстваш ти след като си тръгна, но се надявам да си добре.

Ще се радвам когато белият ми присмехулник ти даде писмото и го прочетеш, поне да му се усмихнеш. Когато се върне и ми предаде усмивката ти ще мога да затворя поне една кутия и да успокоя пеперудите в нея.

Е време е да те оставям. Знай че бдя над сънищата ти и те пазя от кошмарите.

И скоро обещавам, че ще се видим там, в Страната на сънищата за да сме заедно поне още миг.

Винаги твоя,
Лудата Шапкарка

Page 9999

Страната на чудесата второделник /денят за ментов чай и няколко сълзи/

Страница №9999 от дневника на Шапкарката

Привет мило дневниче,


Отново отварям дебелите ти корици за да усетя мириса на страниците ти и да споделя мислите си. 
 Седя в любимото си кресло на верандата с чаша чай, нахлупила шапката си така че да не се виждат сълзите ми и не знам от къде да започна разказа си.
Може би е добре ако започна от самото начало или може би ако ти разкажа краят ще е достатъчно за да разбереш началото.Не знам.
Едно е ясно, объркана съм и то много.
Ето вече втори ден него го няма и аз се чувствам толкова сама, а знаеш колко много приятели имам в Страната. 
Сякаш в момента в който мина през последната порта и изчезна сред дърветата взе със себе си част от мен или може би тя сама тръгна след него...
Алиса постоянно ми повтаря, че скоро ще се върне за мен, но колко скоро са 9 луни?
Абсолем пък иска да ме научи да бъда по-търпелива, това щяло да ми помогне, но как би ми помогнало това?
Всичко е много сбъркано...започвам да се чудя дали не съм попаднала пак в някой от моите сънища, тези лудите знаеш ги, в които се лутам по цели месеци.
Или пък цялата тази история е изпитание за нас. Може оракула да иска да изпита чувствата ни.
Каквото и да е трябва да се науча да живея с него, а когато мине и 9-тата луна ще видим дали си е заслужавало.
Цели 9 луни струват ми се толкова много, изобщо не ми се чака толкова много, но трябва. Абсолем постоянно ми повтаря, че после търпението ми щяло да бъде възнаградено....дали?
 Оф толкова съм объркана и влюбена мило ми дневниче и толкова ме е страх. Не искам Алиса да ми шие ново сърце, не че не са прекрасни нейните скроени сърца, напротив, но просто сегашното ми харесва и искам да си остана с него и след време кой знае може да му го подаря.
Чувствам се уморена и мисля да полегна на поляната с маргаритките, дано те успеят да ме приспят, защото вече не зная от колко време съм будна...

Твоята вярна Шапкарка =)