Wonderland

Колко малко ни е нужно за да отворим сърцето си и да пуснем вътре човек, който и преди е бил там и го е оставил пусто след тръгването си?

Твърде малко...особено ако си обичал човека по онзи магически начин, който е възможен само при пълна луна.

Страната на чудесата имаше този навик. Обичаше да си играе със сърцата на тези, които живееха в нея. Оставяше ги да се влюбят, нареждаше всичко така, че да загубят ума и душата си и да се отдадат само на това чувство, а после им отнемаше всичко и ги оставяше без дъх.

Болката...тя не можеше да се сравнява с никоя друга болка. Самотата беше непоносима. Магията си отиваше за миг.

Защо?

Това беше най-често задавания въпрос. Отговор на него никой не бе намерил. Просто с времето всички успяваха да намерят лек за клетите си души и опустошените сърца.

Шапкарката седеше на обичайното си място. Загледана във водата и с чаша чай до себе си. Размишляваше над случките от последните дни. Не разбираше защо всичко се бе случило по този болезнено нелеп начин. Та нали имаше план, нали беше силна и бе затворила онези проклети кутии с всички онез глупави цветни пеперуди в тях.

-Пфф-ядоса се сама на себе си и захвърли поредния камък в езерото.

Образуваха се малки вълнички и за миг й се стори, че във водата вижда лицето му. Извърна се настрани и потърси още камъни.

Не искаше да си спомня за него и нещата които й беше казал. Болеше я от думите му, а пък и не мислеше, че са истина.

Тъкмо се беше изправила и тръгна към къщата, когато видя позната фигура.

Присмехулника тъкмо беше кацнал на един от прозорците. Тръгна към него и когато приближи достатъчно видя, че в човката му има малко листче хартия.

Птицата, щом видя протегнатата към нея ръка, побърза да остави в нея късчето хартия.

Шапкарката го разви и с изненада видя краткото послание. Беше написано с елегантни букви завършвашти със завъртулки. Подписа беше само една буква, но на нея и беше пределно ясно, кой е изпращача.

На листа пишеше само "Чакай ме". Очите й се насълзиха. 

Тя зави отново листчето и го притисна до сърцето си. Погледна небето и видя пълната луна, която я наблюдаваше. Единственото което успя да прошепне бе:

-Аз ще бъда тук...

Не трябваше...

-Недей...недей да ме пипаш, просто...аз...-чувстваше, че сърцето й ще изскочи през гърлото. Не можеше да го погледне, не знаеше и какво да каже. Успя само да измъкне ръката си и да я притисне до гърдите си.

Извърна се настрани и едва задържа сълзите си.

Бяха минали малко повече от девет луни и малко по-малко от осемнадесет и ето, че всичките и мечти, надежди, желания и молитви се бяха изпълнили. Седеше точно до нея и беше такъв какъвто го беше изпратила през портите на Страната в онзи така тъжен летен следобед. И въпреки това тя седеше до него, като изплашена кошута. Очите и търсеха само и единствено изход.

-Аз...-гласът му беше толкова тъжен-..съжалявам не исках да те накарам да се почувстваш зле...просто толкова ми липсваше през цялото това време и сега,когато най-накрая си до мен не мога да не те докосна, само за да се убедя, че си истинска. Толкова много пъти се явяваше в сънищата ми и толкова пъти съм си представял, че те прегръщам...прости ми.

Не знаеше какво да му каже, така се страхуваше.

-Кажи ми какво да направя? Ако искаш...върви...виждам, че това е желанието ти.

Дръпна се настрани, само за да усети как част от роклята и докосва ръката му докато тя минаваше покрай него. Заболя го толкова много. Единственото, което искаше бе да бъде с нея, дори без да говорят...просто да усеща присъствието й, а ето че и това не можа да постигне. Беше я уплашил до смърт.

Тичаше. Тичаше, колкото й държаха краката. Черната рокля се вееше зад нея, а дъждът падаше върху нея с такава тежест, сякаш падаха камъни. 

Входната врата се тръшна зад нея и скри от света риданията й. Сърцето й се късаше, а тя беше неспособна да го спре. Не трябваше да става така, повтаряше си тя, не трябваше да ме боли...