Реших...

Седеше срещу мен и ме наблюдаваше. Движенията ми бяха резки и необмислени. Бях изпаднала в онези състояния, в които просто се движа без да знам какво правя. Заеквах и усещах как почвам да се паникьосвам. Тогава усетих ръката му върху своята. Студена и нежна. Такъв беше и той. Не бяхме заедно от много, сега като се замисля май никой от нас не знаеше от колко точно сме заедно. Това не пречеше, ако преди беше нещо, което ми правеше впечатление сега не беше така.
Започна да говори...бавно и леко. Подбираше думите си внимателно, така че да не го разбера грешно. Спомням си, че го чувах, но не го разбирах. "Защо?". Това беше единственото, което ми беше останало като реплика в съзнанието. Треперех и постоянно хапех устните си. Усещах как го губя...

Тогава се случи нещо странно...

Нека ти разкажа, няколко неща за себе си преди да продължа. Научих се да обичам, когато бях малка, от тогава винаги съм била влюбчива, може би така си ми е било закодирано генетично.Винаги съм се хвърляла през глава и винаги съм била готова на всичко за човека до себе си, но уви не всички могат да го оценят. Малко след като се научих да обичам се научих, че не винаги чувствата са споделени. Хората идваха и си отиваха от живота ми, а аз не знаех какво да направя за да ги задържа. Каквото и да ставаше аз винаги приемах решението да си тръгнат без да упорствам много. Изгубих много хора, но за зло или за добро техните места се заемаха от други. И така аз никога не пожелах да се боря за това което искам на сто процента...до днес.
Спомням си, че го погледнах и му казах просто "не". Не ме разбра първият път за това повторих отново. Виждах как погледът му се променя и как мислите му започват да се изпаряват, а на тяхно място се появяваше колебание.
Не съжалявам за думите си тогава. Не помня да съм казвала нещо изключително силно и велико. Просто исках да повярва. Исках да даде шанс. Дните ни бяха преброени, но какво от това? Щом имам избор как да ги прекарам предпочитам да са щастливи.
Този ден се взе едно единствено окончателно решение. Ще се боря...каквото и да става. За него, за себе си, за нас, за всеки един ден от тези, които ни предстоят колкото и да са те...

Страница с номер: незнаен

Винаги съм се чудила какво става, когато творците изгубят музата си. Дали художниците спират да рисуват, а писателите да пишат?
Съмнявам се. По-вероятно е да правят опити постоянно и дори и да са неуспешни да не се отказват, просто да скриват неуспешните си творби в някой килер и да продължават. За да си творец ти трябва много силна воля, която да не ти позволява да оставаш на онова място, на което вдъхновението ти те е изоставило и да продължава да те бута по пътя на търсенето му.
Ето, че и аз правя своят опит.
Не съм творец и никога не съм се смятала за част от тази група хора надарени с умението да създават красота. Моят опит е по-скоро вик за помощ към онази част от мен, която имаше дарбата да намира правилните думи за да опише най-съкровените ми мисли и желания.
Доста време мина откакто съм разказвала история, но не от това ме боли най-много. Моите истории са плод на емоциите ми. Колкото по-силни са те, толкова по-опияняваща е историята.
Напоследък съм празна. Не изпитвам нито радост, нито омраза, а най-малко любов. За няколко месеца успях да изгубя сетивата си до такава степен, че в този момент всичко ми се вижда безразлично. Ето защо и страниците на които искам да напиша нещо, което да опише вътрешният ми свят остават празни. Толкова много въпроси, чакат да им бъде даден отговор, толкова много начинания чакат да бъдат завършени. Нямам нито отговори нито сили за да завърша каквото и да било.
Както моят стар приятел Абсолем ми казваше преди време: "...бъди търпелива, това е най-голямата благодат. Търпеливият човек е ням наблюдател на катаклизмите в света и знае точно кога да се намеси...". И сега съм търпелива, наблюдавам и чакам да дойде момента, в който да се намеся...


Из страниците на дневника на Шапкарката.

Една цигара

Цигареният дим изпълваше цялото помещение с тръпчивият си аромат. Беше тихо и приглушената светлина падаше нежно върху голите й крака. Цигарата в ръката й бавно догаряше, докато погледът й шареше по фигурата до нея.
Беше го обичала повече от живота си...
С всяко дръпване от цигарата си спомняше за всички безсънни нощи изпълнени с ридания и изгарящи кожата й сълзи, за това колко много болка беше изтръпяла след като й каза, че не могат да бъдат заедно и как всеки път тя искаше да се върне отново.
Устните й се впиха в цигарата, издиша кълбо от дим и отново се върна в спомените си.
Преди време беше мечтала за това да бъде до него, за колкото и кратко време да е. Беше бленувала да бъде в прегръдките му и да целува устните му, а ръцето му да притискат тялото й към неговото.
Преди време това беше най-съкровеното й желание.
Бяха минали много месеци от както се разделиха. Първоначално спомените й успяваха да я държат в плен. Връщаха я назад и й напомняха колко красиво е било всичко. След време всичко почна да се изпарява. Бавен, но сигурен процес.
Дори и сега не можеше да си обясни какво прави до него. Знаеше, че има и други освен нея, които спят на нейното място, но това не й пречеше. Може би се дължеше на факта, че беше най-добрата, онази за която той си мислеше докато беше с всички останали.
Поредното кълбо от дим се изви над главата й.
Може би трябваше да си тръгне...и никога повече да не го види, но знаеше, че не е способна на това. Тръгваха си всички други, но не и тя. Не знаеше какво я задържа при него, но нямаше против. За момента получаваше това от което имаше нужда и беше доволна.
Погледът й се премести бавно върху лицето му.
Гледаше я и се усмихваше. Знаеше, че я обича, но това вече не беше достатъчно. Ако искаше можеше да направи така, че всички да изчезнат, трябваше да каже само две думи, но не можеше. Не го обичаше, не можеше да го обича. Беше успял да постигне това, което искаше в началото от нея, а именно да убие любовта й. Беше я принудил да отключи другата си същност за да може да се защити и сега тя владееше и умът и тялото й.
Правеше неща, които го побъркваха, изкарваха го от кожата му и го връщаха обратно в нея с гръм и трясък. Огледа го още веднъж за да се увери, че няма нито едно нещо, което би успяло да събуди чувство в нея. Не откри такова, за това се усмихна, загаси цигарата и се наведе към него:
-Е, тигре готов ли си за още веднъж?
Отговор не последва. Две здрави ръце обхванаха тялото й и стаята се изпълни с аромата на страст...

Добре дошли!

Събуждам се след поредната тежка вечер. Не съм спала с дни. Отивам в банята и поглеждам в огледалото, това което виждам в него ме отвращава. След кратка псувня към целия свят излизам. Поне дрехите не са ми проблем, навличам онова в което мога да побера измършавялото си тяло без да събуждам ужас в очите на хората, с които се разминавам, а тези дрехи не са много. Прекарвам следващия час в опити да подредя мислите в главата си, но така и не успявам...те просто искат да останат в хаос. Оставям ги. Tака и така нямам сили за тях. Стигам до офиса, където ме чакат осем часа робски труд. След като напускам тази отвратителна обстановка ми става малко по-добре. Ако имам сили за фалшиви усмивки излизам с приятели. Не го правя често, защото в повечето случаи нямам достатъчно желание, пък и не заслужават лицемерното ми държание, което напоследък е неразделна част от мен.
Преди да заспя правя още един опит да си подредя мислите и да направя елементарен план за това какво трябва да свърша на следващия ден. Отново завършвам с провал. Заспивам.
Мястото на което попадам е по-ужасно и от реалността. Посреща ме огромната табела със златните букви. Харесвам табелата, въпреки че надписа й ме ужасява. Изкусно написаните златни букви, които го оформят, гласят "Добре дошли в Ада!".
На входа ме посреща позната фигура, подава ми ръка и влизаме през портите. Вървим не минути, не часове нито пък дни. Тук времето е различно. Познатата фигура до мен? Разбира се, че е Той. Проклетото ми подсъзнание го е захвърлило на това място, така че да мога да се мъча и в редките моменти на сън.
Обикновено докато вървим, той ми говори. Разказва ми истории, спомени и каква следа е оставил всеки от тях. През повечето време говорим за нас, но не обичам тези разговори. Натоварват ме и знам, че на следващия ден ще ми е тъжно. Ако не говорим ме прегръща, твърди, че му липсвам и за това. В реалността ми крещи, че не иска да ме вижда. Обърквам се.
Събуждам се изтръпнала, ужасена и много уморена. Докато съм будна е с мен в мислите ми. Идва денят, в който трябва да се видим. Да, има такива дни веднъж седмично. Виждаме се за да правим секс, без разговори, без прегръдки. Прекарваме цялата нощ вплетени един в друг. Оставяме невидими рани по телата си, които започват да кървят след като се разделим. Всяка сутрин си тръгвам от апартамента му с мисълта, че е било за последно. Всеки път отговарям положително на въпроса му дали ще се видим следващата седмица. Така сме вече месеци наред. В началото ги броях и таях надежди, че всичко това ще има развитие. След третия месец спрях да броя и да се надявам, реших че и това, което имаме в момента е достатъчно.
И така всеки ден вървя през Ада, будна или заспала. Дали мисля да се откажа?...Та аз тъкмо преминах през входа...

Сън

Пронизващ писък на болка разцепи притихналия апартамент...поредният кошмар, който го оставяше без дъх. Сърцето му биеше лудо, а челото му беше обляно в пот. Инстинктивно се обърна и погледна към лявата страна на леглото. Нямаше никого. Нито в апартамента, нито в леглото му. Всичко беше пусто. Беше си тръгнала преди месеци, той поиска да стане така и тя се съгласи. От тогава до сега кошмарите не го оставяха. Всяка вечер беше като предишната. Кошмарите не променяха вида си, оставаха едни и същи. Единственото, което се променяше беше тя. Всяка вечер изглеждаше по различен начин, а болката, която оставаше след един такъв сън можеше да докара човек до лудост...
Всичко започваше с последният път, в който бяха заедно. Беше приятелска среща, такава в която стари приятели се виждат за да си припомнят стари случки, да изпият 2-3 чаши уиски и да изпушат един коз. Нищо повече и нищо по-малко...
Просто сядаха, свиваха, пушеха, смееха се, пиеха, танцуваха, пак свиваха, пак пушеха и така докато не им омръзне. След това лягаха на дивана уморени и останали без дъх и кошмарът започваше. Всяка вечер той я поглеждаше в очите и секундата ставаше вечност. След това погледа му слизаше към устните й, а след това и по-надолу. Ръката му галише бузата й, миг по-късно и устните им се вплитаха в целувка. Целувките й го изгаряха. Оставяха невидими белези навсякъде където са попаднали. Но болката от тези целувки му харесваше.
Следваха наслада, страст, стенания, болка, екстаз. Всичко това продължаваше часове. Нощта им принадлеше, вечността също...
Обичаше я. Искаше утрото никога да не идва. Сгушена в него тя палеше цигара. Димът от нея го успокояваше и успяваше да заспи. Докато той спеше тя изчезваше. Всяка вечер по едно и също време и по един и същи начин. Последната й целувка го връщаше в жестоката реалност по толкова болезнен начин, че писъкът беше неизбежен. И така всяка вечер в продължение на месеци той мислеше, че ще полудее от кошмарите си.
Всяка вечер в продължение на месеци тя се появяваше на вратата му с пакетче в ръката. Съдържанието му влияеше по особен начин на мозъкът му. Правеше така, че всичко да изглежда нереално, точно като в сън...

Прошка

Прости ми любов моя...
Прости ми за всичко, което успях да ти причиня през всички тези години. Прости ми за всички надежди, които имаше за нас, а аз не можах да оправдая.
Прости ми, че не бях човека, който трябваше да оцени любовта с която ме даряваше, без да искаш нищо в замяна.
Прости ми, че взех сърцето ти цяло и ти го върнах на части. Не биваше да го правя, нямах правото да постъпвам така с него. Не оцених колко много ти е коствало за да ми го дадеш.
Сега вече е късно.
Искам прошка, за клетата си душа, която толкова късно успя да разбере, какво съм ти причинила.
Може и за нея да е късно, както е късно за любовта ми.
Обичам те и винаги ще те обичам, сега дори и повече от преди, но тази любов ще остане неизказана, несподелена. Не е редно да ти я давам, защото когато трябваше да бъде твоя, аз я дарих на друг.
Прости ми любов моя, за това че бях глупачка. Сълзите ми не са достатъчни за да изтрият болката, която ти причиних.
Единственото, на което мога да се надявам е някой ден да намериш сили и да ми простиш.
Прости ми любов моя, за това че винаги ще те обичам, колкото и трудно да е...

Pain

Болка.
Това е единственото, което усещам. Изяжда ме всяка секунда. Мисля, че няма да й отнеме много време за да ме довърши.
От време на време усещам и непоносима празнота. Редуват се. Има моменти, в които ми е безразлично...не усещам нищо. Редки моменти са. През по-голямата част от времето се правя на силна, но не съм.
Ужасявам се от мисълта, че няма да мога да премина през това. Тази мисъл кара стомаха ми да се свива и започва да ми се гади. Понякога е непоносимо. За части от секундата си представям как пропадам и всичко приключва. Прекалено е лесно. За това се връщам отново в реалността. За да ми е трудно и да ме боли.
Напоследък просто съществувам. Не живея.
Мисля, че е заради всичко което загубих. Чудя се каква е причината и има ли такава?
Вече не знам дали е нормално да се чудя или просто трябва да забравя. Хапчетата помагат през по-голямата част от деня. Карат ме да се чувствам празна без да ме боли. Унасям се и забравям. За миг или за два, но не повече.
Слаба съм. Както емоционално, така и физически. Това чувство на гадене ме убива. Не ми дава да погледна храна.
Ако трябва да опиша изживяването с една дума...ад. Минавам през него всеки ден по няколко пъти. Различни кръгове всеки път. Сълзи...не ми останаха много. Но пък са достатъчно за да мога да разваля грима, с който съм покрила измършавялото си и загубило цвят лице. Обвинявам се...в по-голямата част от времето е за това, че те обикнах. Понякога и заради това, че не съм достатъчно добра. Много пъти исках да ти се обадя и да те умолявам да се върнеш. Много пъти исках да ти се обадя и да ти кажа, че те мразя. Не се обадих нито веднъж...
Най-големият ми враг съм самата аз. Всеки ден отново и отново хващам здраво камшика със спомените и започвам ритуала. Крайният резултат...свита на топка в ъгъла на леглото със засъхнали по бузите сълзи.
И пак празнота...и малко болка, да ми показва, че съм жива и мога да понеса още от нейната отрова.
Дали те обичам?...Не знам.
Дали те мразя?...Не знам.
Но едно е сигурно...никога няма да ти простя. Както на теб...така и на нея...