Прошка

Прости ми любов моя...
Прости ми за всичко, което успях да ти причиня през всички тези години. Прости ми за всички надежди, които имаше за нас, а аз не можах да оправдая.
Прости ми, че не бях човека, който трябваше да оцени любовта с която ме даряваше, без да искаш нищо в замяна.
Прости ми, че взех сърцето ти цяло и ти го върнах на части. Не биваше да го правя, нямах правото да постъпвам така с него. Не оцених колко много ти е коствало за да ми го дадеш.
Сега вече е късно.
Искам прошка, за клетата си душа, която толкова късно успя да разбере, какво съм ти причинила.
Може и за нея да е късно, както е късно за любовта ми.
Обичам те и винаги ще те обичам, сега дори и повече от преди, но тази любов ще остане неизказана, несподелена. Не е редно да ти я давам, защото когато трябваше да бъде твоя, аз я дарих на друг.
Прости ми любов моя, за това че бях глупачка. Сълзите ми не са достатъчни за да изтрият болката, която ти причиних.
Единственото, на което мога да се надявам е някой ден да намериш сили и да ми простиш.
Прости ми любов моя, за това че винаги ще те обичам, колкото и трудно да е...

Pain

Болка.
Това е единственото, което усещам. Изяжда ме всяка секунда. Мисля, че няма да й отнеме много време за да ме довърши.
От време на време усещам и непоносима празнота. Редуват се. Има моменти, в които ми е безразлично...не усещам нищо. Редки моменти са. През по-голямата част от времето се правя на силна, но не съм.
Ужасявам се от мисълта, че няма да мога да премина през това. Тази мисъл кара стомаха ми да се свива и започва да ми се гади. Понякога е непоносимо. За части от секундата си представям как пропадам и всичко приключва. Прекалено е лесно. За това се връщам отново в реалността. За да ми е трудно и да ме боли.
Напоследък просто съществувам. Не живея.
Мисля, че е заради всичко което загубих. Чудя се каква е причината и има ли такава?
Вече не знам дали е нормално да се чудя или просто трябва да забравя. Хапчетата помагат през по-голямата част от деня. Карат ме да се чувствам празна без да ме боли. Унасям се и забравям. За миг или за два, но не повече.
Слаба съм. Както емоционално, така и физически. Това чувство на гадене ме убива. Не ми дава да погледна храна.
Ако трябва да опиша изживяването с една дума...ад. Минавам през него всеки ден по няколко пъти. Различни кръгове всеки път. Сълзи...не ми останаха много. Но пък са достатъчно за да мога да разваля грима, с който съм покрила измършавялото си и загубило цвят лице. Обвинявам се...в по-голямата част от времето е за това, че те обикнах. Понякога и заради това, че не съм достатъчно добра. Много пъти исках да ти се обадя и да те умолявам да се върнеш. Много пъти исках да ти се обадя и да ти кажа, че те мразя. Не се обадих нито веднъж...
Най-големият ми враг съм самата аз. Всеки ден отново и отново хващам здраво камшика със спомените и започвам ритуала. Крайният резултат...свита на топка в ъгъла на леглото със засъхнали по бузите сълзи.
И пак празнота...и малко болка, да ми показва, че съм жива и мога да понеса още от нейната отрова.
Дали те обичам?...Не знам.
Дали те мразя?...Не знам.
Но едно е сигурно...никога няма да ти простя. Както на теб...така и на нея...

Wonderland

Колко малко ни е нужно за да отворим сърцето си и да пуснем вътре човек, който и преди е бил там и го е оставил пусто след тръгването си?

Твърде малко...особено ако си обичал човека по онзи магически начин, който е възможен само при пълна луна.

Страната на чудесата имаше този навик. Обичаше да си играе със сърцата на тези, които живееха в нея. Оставяше ги да се влюбят, нареждаше всичко така, че да загубят ума и душата си и да се отдадат само на това чувство, а после им отнемаше всичко и ги оставяше без дъх.

Болката...тя не можеше да се сравнява с никоя друга болка. Самотата беше непоносима. Магията си отиваше за миг.

Защо?

Това беше най-често задавания въпрос. Отговор на него никой не бе намерил. Просто с времето всички успяваха да намерят лек за клетите си души и опустошените сърца.

Шапкарката седеше на обичайното си място. Загледана във водата и с чаша чай до себе си. Размишляваше над случките от последните дни. Не разбираше защо всичко се бе случило по този болезнено нелеп начин. Та нали имаше план, нали беше силна и бе затворила онези проклети кутии с всички онез глупави цветни пеперуди в тях.

-Пфф-ядоса се сама на себе си и захвърли поредния камък в езерото.

Образуваха се малки вълнички и за миг й се стори, че във водата вижда лицето му. Извърна се настрани и потърси още камъни.

Не искаше да си спомня за него и нещата които й беше казал. Болеше я от думите му, а пък и не мислеше, че са истина.

Тъкмо се беше изправила и тръгна към къщата, когато видя позната фигура.

Присмехулника тъкмо беше кацнал на един от прозорците. Тръгна към него и когато приближи достатъчно видя, че в човката му има малко листче хартия.

Птицата, щом видя протегнатата към нея ръка, побърза да остави в нея късчето хартия.

Шапкарката го разви и с изненада видя краткото послание. Беше написано с елегантни букви завършвашти със завъртулки. Подписа беше само една буква, но на нея и беше пределно ясно, кой е изпращача.

На листа пишеше само "Чакай ме". Очите й се насълзиха. 

Тя зави отново листчето и го притисна до сърцето си. Погледна небето и видя пълната луна, която я наблюдаваше. Единственото което успя да прошепне бе:

-Аз ще бъда тук...

Не трябваше...

-Недей...недей да ме пипаш, просто...аз...-чувстваше, че сърцето й ще изскочи през гърлото. Не можеше да го погледне, не знаеше и какво да каже. Успя само да измъкне ръката си и да я притисне до гърдите си.

Извърна се настрани и едва задържа сълзите си.

Бяха минали малко повече от девет луни и малко по-малко от осемнадесет и ето, че всичките и мечти, надежди, желания и молитви се бяха изпълнили. Седеше точно до нея и беше такъв какъвто го беше изпратила през портите на Страната в онзи така тъжен летен следобед. И въпреки това тя седеше до него, като изплашена кошута. Очите и търсеха само и единствено изход.

-Аз...-гласът му беше толкова тъжен-..съжалявам не исках да те накарам да се почувстваш зле...просто толкова ми липсваше през цялото това време и сега,когато най-накрая си до мен не мога да не те докосна, само за да се убедя, че си истинска. Толкова много пъти се явяваше в сънищата ми и толкова пъти съм си представял, че те прегръщам...прости ми.

Не знаеше какво да му каже, така се страхуваше.

-Кажи ми какво да направя? Ако искаш...върви...виждам, че това е желанието ти.

Дръпна се настрани, само за да усети как част от роклята и докосва ръката му докато тя минаваше покрай него. Заболя го толкова много. Единственото, което искаше бе да бъде с нея, дори без да говорят...просто да усеща присъствието й, а ето че и това не можа да постигне. Беше я уплашил до смърт.

Тичаше. Тичаше, колкото й държаха краката. Черната рокля се вееше зад нея, а дъждът падаше върху нея с такава тежест, сякаш падаха камъни. 

Входната врата се тръшна зад нея и скри от света риданията й. Сърцето й се късаше, а тя беше неспособна да го спре. Не трябваше да става така, повтаряше си тя, не трябваше да ме боли...

Отново

Той е един миг, а любовта му вечност. Колкото ме радва толкова ме и плаши. Плаши ме защото в себе си носи част от мен и ако си тръгне тя несъмнено ще тръгне с него. Мога ли да се разделя и с двамата? Надали...

Усещам как обичта ми към него расте с всеки изминал ден, но остава някак невидима, а така искам да я покажа...на него, на света, но уви не мога. Не намирам начин или просто начините са недостатъчни. Не съм го канила в света си, а ето че сега е част от него. Дойде неканен, непознат и пълен със загадки.

Поднесе ми сърцето си като подарък, а аз го приех.
Как да не приема такова сърце, пълно с любов, която чакаше да намери върху кой да се излее. Неизвестността вървеше до него като верен приятел.
И нея приех.
Ден след ден този верен приятел ставаше все по-блед и слаб. И ето, че вече го няма, съществува само като спомен от миналото, който ми напомня какво сме постигнали. Пътя беше дълъг и труден изпълнен със съмнение от минали преживявания, от минали хора, насадени дълбоко в душите и на двамата, но ето че успяхме и с това да се справим...
Чувствам се цяла, за пръв път от толкова много време...

Кло

Беше едва седем и половина, когато часовника започна да вибрира и звъни. Разрошената глава първа успя да намери изхода от завивките, последваха я ръцете протягащи се към невидима цел. Звучна прозявка, последвана от мърморене и няколко тихи псувни дадоха старт на сутринта.
Кло седна в леглото си и започна да търка сънените си очи. Беше понеделник и освен ранният час, мисълта че й предстои цял осемчасов работен ден я подтикваше отново да се зарови в пухените завивки. По някакъв мистериозен начин си наложи да стане и да се запъти към банята.
След намусената физиономия в огледалото не й остана нищо друго освен да се запъти към гардероба и да извади от там дрехите си. Както обикновено успя да закъснее за работа и това я лиши от вълшебният ефект, който притежаваше пресата за коса.
Излезе като фурия от апартамента и се стрелна по стълбите с надеждата, че ще успее да си хване такси и да си спести мърморенето на шефа. Къдриците й подскачаха насам натам с всяко следващо стъпало. За щастие таксито беше спряло точно пред входа на жилищната сграда и я чакаше.
-Добро утро, красавице!
-Добро утро, Марти! Радвам се,че отново си тук за да ме спасиш.
Марти беше стар приятел на Кло още от гимназията. Съдбата не беше много благосклонна към него и не го беше дарила с много интелект, но за сметка на това, добротата му нямаше граници.
-Ам, кафето ти е тук, както го обичаш...силно с много захар, въпреки,че ако питаш мен с толкова захар ефекта му няма да е същият.
Засмяха се и тръгнаха по уличките.
Разстоянието не беше голямо, но ако човек реши да ползва общественият транспорт, това би му коствало поне четиресет минути. Голямата офис сграда се изправи пред погледите им, беше фантастична като архитектура. Красиво змийско гнездо както обичаше да казва Кло. След като таксито спря, тя се обърна плати и целуна своят приятел по бузата.
-Благодаря още веднъж! Ти си прекрасен!
И така работният ден започна. Хаос, хора, проблеми. Всичко това беше ежедневие, за това и никой не се впечатляваше. Сред цялата тази олелия стоеше той...
Мразеше работното си място само заради този наперен глупак. Не й стигаше, че трябваше да работи с него, ами и където и да отидеше се появяваше...в неподходящият момент разбира се.
Една нощ и толкова много проблеми. Не беше свикнала проблемите й да си имат име, ядосваше се всеки път като се сетеше, колко много настояваше да знае името му.
-Името ми е Марк, красавице.- така беше казал и с това започна всичко...

Един разговор за любовта и разочарованието

Не, не не разбираш, аз не искам да....не обичам да ме записват, гласът ми е един такъв странен. Знам, че е за това и знам, че трябва, но не обичам. Ох добре остави го ще се опитам да звуча...убедително.
Кажи какво искаш да знаеш? Той ли...
Чакай каква е темата, не беше ли за любовта...о и разочарованието, да разбирам. Ами от къде да започна. Ами той беше най-голямото ми разочарование и може би едно от най-силните ми влюбвания. В един момент беше всичко за мен, а в следващия се превърна в...грешка.
Как започна ли? Ама какви са тези въпроси, пише ли ги някъде искам да видя. Ох добре спирам, да обещах...знам, знам.
Първоначално беше безразличие, нищо повече от лек интерес и нещо с което да си запълвам времето, когато ми е скучно, а тогава ми беше доста скучно..хах, ако знаех какво ще стане никога нямаше да започвам тази игра.
Играхме дълго...месеци наред, а точките и на двамата винаги бяха равни, нямаше доминиращ...а може би трябваше. Не, не сме били силни характери, аз се опитвах да се държа като кучка,а той като пале. Опитваше се да задоволява всичките ми прищявки, не бяха много, но все пак бяха прищявки. Както казах опитвахме се и не винаги се получаваше. Аз...ох, ами  не знам как да говоря за това нещо, не знам как да го опиша...хм ами след всеки месец, в който всеки играеше заявената си роля нещата сякаш се променяха. Не разбирах какво става за това директно заявих, че той е хлътнал по мен, пък аз безсърдечната нямам нищо към него. Всичко беше лъжа, толкова голяма, че не може да си я представиш.
След време ни писна да си играем само виртуално и за това сменихме полето за игра. Започнахме да играем на живо. И там бяхме равни, никой не отстъпваше на другия. Със смяната на терена сменихме и мръсните номера, подсечките...всичко. Аз не вдигах телефона и с това се смятах за по-недостъпна, а той не искаше да излизаме и с това държеше мен и вниманието ми нащрек.
Гледаш ме така сякаш ти разказвам най-вълшебната приказка. Момиче не знаеш колко боли разбитото сърце, пожелавам ти да не го изпиташ, въпреки че така рискуваш никога да не разбереш, колко прекрасна всъщност може да бъде любовта.
Отплеснах се...до къде бях стигнала. А да. Ам малко след играта на живия терен решихме, че е време да  пренесем на ниво "връзка". Лошо решение от моя страна, можеше да остана с играта. Та бяхме заедно, бяхме доволни от това че сме заедно и се наслаждавахме на всеки миг.
Какво? Как така?
Разбира се, че го обикнах, бях готова да дам всичко за него. И за това ме заболя толкова.
Омразата?Много бързаш...да не би да искаш да приключваме вече. И аз не разбирах как може да си обичал някого с цялото си сърце и след това да го намразиш до дъното на душата си. Просто се случва. Трябваше да предпазя сърцето си по някакъв начин или поне частите останали от него. За това го и намразих, този начин беше най-лесен. След време ми мина. Пак се превърна в същество, което не представляваше интерес за мен. Сънищата ли? От къде знаеш за тях?
Край! Това беше краят на разговора. Не настоявай. Не желая да говоря за това!  Изключи го.
Изключи проклетото нещо...
Сънищата за нея бяха паралелна реалност. Ако нещо в реалността умираше, то в сънищата й започваше да трепти още по-силно. Напоследък ТОЙ трептеше още по-силно и често успяваше да усмихне умореното й лице.

Марк

Не си намираше място. Въртеше се в леглото си вече втори час и не можеше да я прогони от съзнанието си. Очите, устните...всичко. Сякаш беше се превърнала в една от татуировките му. Мастилото й беше попило дълбоко в кожата и бележеше мястото на което щеше да остави белега си.
Изправи се и запали цигара искаше я и нищо не можеше да го спре да я има. Хвана телефона си и почна да рови в указателя. Нищо. Искаше да бъде неоткриваема и се беше постарала максимално.
На другия край на града Кло рисуваше. Беше вързала косата си с няколко молива, а с този в дясната си ръка сътворяваше нови светове.
Не ме разбирай погрешно читателю, Кло не беше лишена от чувствителност и нежност, напротив. Притежаваше тези и още много други качества, които я правеха уникална, просто това момче...
Изтръпваше при мисълта за него. Все още чувстваше ръцете му по тялото си. Местата през които бяха минали седяха като изгорени. Това би трябвало да е страстта, беше си казала тя, онази парещата...
Сутрешното слънце погали и двамата с лъчите си.
Кисел още от сутринта Марк реши, че единственото което може да подобри настроението му поне малко беше океана. Нахлузи тениска и къси панталони и изчезна с трясък от апартамента.
Бира,слънце и мацки по монокини...рай. Усмивката му бързо се върна на лицето му. Затвори очи и вдиша дълбоко. Изведнъж слънцето се скри.
-И ако това не е най-желаният ерген в целия град и голямото му самочувствие. Как сте момчета?
Този глас, този смях и тази отвратителна ирония. Нямаше съмнение, че е тя. Отвори бавно очи и вдигнатите слънчевите очила.
-А това ако не е момичето, което не носи бельо. Ха как само ме погледна, ти самата каза, че е така не съм си го измислил.
Седна до него на пясъка и запали цигара. Беше красива, дори и небрежно облечена. Погледа я малко и се усмихна.
-Какво правиш тук и как точно успя да ме намериш?
Дори не се обърна, само издиша дим.
-Не си толкова труден за откриване, пък и още в началото на плажа ученичките с които се задяваш през по-голямата част от времето си говореха, че са те видели да минаваш. Всичко останало е съвпадение, явно не сме толкова различни, щом става въпрос за място на плажа.
Погледна го и се усмихна. Помълчаха известно време и той не издържа.
-Липсваш ми...

Кло

Не знаеше колко време е минало от последната им среща, нямаше и значение. Липсваше му безумно много. Продължи да гледа от прозореца минаващите хора и отново се пренесе на "онова място" на което все още бяха заедно.
Внезапно телефона започна да звъни и бързо го пренесе в реалността.
Краткия телефонен разговор приключи с уговорка за излизане. Беше една от онези вечери в които той и неговите приятели излизаха "на лов". Очертаваше се всичко да бъде както всеки път. Много алкохол, обиколка на поне четири различни бара и красиво, но празно момиче в леглото на следващата сутрин.
Харесваше му да ловува, всяка сутрин плячката беше различна и достатъчно вкусна за да задоволи първичният му глад.
Беше красив млад мъж на около двадесет и шест години. Имаше абаносово черна коса и тъмни очи. Висок и с добре оформено тяло, Марк не оставаше незабелязан. Радваше се на изключително внимание от страна на нежния пол, но никога не беше задържал момиче до себе си повече от една вечер.
Изми лицето си след като се беше обръснал и се погледна в огледалото. Тя беше там. Стоеше точно зад него. Усмихната и леко притеснена от голотата си. Стреснат се обърна, но зад него нямаше никого. Разтърка очите си и се опита да я прогони от главата си.
Бяла леко прилепнала по атлетичното му тяло тениска, черни къси панталони, шапка с козирка и кецове.Чувстваше се удобно. Огледа се още веднъж преди да излезе и затвори входната врата с трясък.
Бара беше пълен...с плячка. Млади момичета, някои търсещи забавления, други компания, а трети просто секс.
Започна да се оглежда, търсеше подходящата. Няколко питиета по-късно намери идеалната...
Кло седеше сама на бара и пиеше бира, беше нещо нормално за нея. Обичаше да е сама с мислите си.
Беше висока към 1.60 с дълга черна коса, големи зелени очи и стегнато тяло. Беше едно от онези момичета които назоваваха нещата с истинските им имена. Директна и непредвидима, без да подозира тя беше се превърнала в една от причините за безсънните нощи на Марк.
Викна бармана и поръча да занесе на симпатичната девойка накрая на бара още една бира придружена от надраскана набързо бележка.
Намести се удобно на стола и зачака реакцията й, а тя не закъсня много. Кло разгърна бележката, хвърли й бърз поглед, смачка я и видимо ядосана тръгна към изхода на бара. Малко след нея излезе и Марк.
-Може ли огънче?
Погледна го с насмешка в погледа и му подаде запалка. Мразеше когато го гледаше така, чувстваше се като жертва, а не като хищник. Не можеше да не признае и че точно това го подлудяваше. Беше различна от всички останали, беше различна...беше истинска.
-Бележката ми ли те разстрои толкова, че изхвърча така бързо или никотиновия ти глад достигна върхова точка?
Отново онзи поглед, този път беше придружен и с усмивка...ехидна.
-Мислиш ли, че такава глупост би ме трогнала? Излязох за да съм далеч от теб и егото ти.
Издиша дима си в лицето му и пак се усмихна.
-Аз не съм като останалите кукли Марк, мислех си че си го разбрал.Все пак ти беше човека, който ми го каза.
Не знаеше какво да й каже. Всички репетирани реплики, които биха пожънали успех сред останалите девойки при нея бяха безполезни. Замълча и дръпна от цигарата.
Миг по-късно тя вече седеше пред него. Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:
-Относно бельото ми...задръж го, напоследък ми харесва повече да съм без.
Отдръпна се плавно и леко от него и си тръгна. Беше го оставила без дъх. Стоеше подпрян на стената на сградата и не можеше да вземе решение, това момиче обръщаше целият му свят...

Once upon a time...

Цял живот мечтая да напиша приказка.
Такава приказка, която да кара читателя си да въздиша, запленен от красотата й, да се натъжава от паденията на героите в нея и да се радва заедно с тях на възходите им.
Мечтая за приказка, в която да има толкова много магия, че всичко да се превръща в реалност след като я прочетеш.
Уви така и не мога да напиша такава приказка. Музата ми отдавна е избягала далеч и май отвела е и магията от мен. А така силно искам да върна и двете обратно.
Поредния ден минава и се изплъзва с последните лъчи на слънцето, а аз стоя над белия лист и се опитвам да напиша своята приказка.
Лягам уморена с надеждата, че на следващия ден всичко ще бъде различно и ще мога поне началото да напиша.
И ето случи се не на следващия ден, малко по-късно.
ТОЙ се появи, а от двете му страни редом вървяха моята муза и моята магия.
Връхлетяха ме още щом ми подаде ръка да се запознаем и от тогава пиша непрестанно.
Пиша за него, за нас, а страниците не спират да се множат.
Всичко което напиша мигом се превръща в жива картина от спомени, понякога носещи усмивка, друг път носещи сълзи, но нали това е живота.
Това е приказката, която исках да напиша, това е историята, с която ще приспивам внуците си и ще съветвам децата си. Пълна с възходи и падения. Магическа и безкрайна...

Just inlove

Гледаше ме със светлите си влюбени очи и не смееше да ме докосне. Просто не искаше, а знаех, че ме желае.
Седяхме така загледани един в друг, потопили се в безкрайните вселени на очите си. Нищо нямаше значение, нито хората, нито звуците...нищо.
И двамата знаехме, че това което правим е грешка, от която последиците няма да са приятни, но нима трябваше да се замисляме и за това?
Както се досещаш и сам читателю, страстта ни беше по-силна от разума и не намерихме сили с които да й се опълчим...
С това запалихме пожара, беше искрата с която всичко пламна. Нямаше сила, която да ни се опълчи, бяхме по-силни от всичко, бяхме едно цяло.
Знаехме, че може да се справим с всичко, с всяка пречка.
Дните минаваха като мигове и всичко ставаше все по-силно, все по-споделено. Казваше ми, че чувствата са толкова силни, че не може да ги задържим в себе си. Искаше ни се да крещим колко сме щастливи.
Всеки би казал, че сме две луди хлапета, готови да рискуват всичко за да се отдадат на нещо, което и те самите не знаят какво е.
Но ние знаехме.Радвахме се, че съдбата ни е срещнала и че е дала и на нас шанса да изпитаме това райско чувство, а именно чувството да намериш половинката си и да я задържиш до себе си безкрайно дълго...
Усещахме и трептяхме с еднаква сила и еднакви вибрации...така е сега, така ще бъде винаги!

На моята Алиса

Пастели с ярки цветове, разхвърляни по целия под в стаята.
Няколко намачкани листа хартия, не достигнали крайната си цел.
Легло с балдахин, поставящ завършека на стаята, която беше все едно извадена от приказка и Tя.
Светла кожа, златиста коса и сини като небето очи.
Това бе тя...моята Алиса.
Щура и усмихната мечтателка, готова да се потопи в океана на живота.
Умислена, на моменти странна и смешна.
Тъжна,уморена, но все усмихната.
Обичаща и обичана.
Рисуваща винаги с най-ярките цветове на живота.
Готова да подаде ръка на всеки в нужда.
Пазеща в себе си онази чиста и неликьосана любов.

Винаги продължаваща да върви напред.
Такава е тя...моята Алиса.

Един ден

6:30 сутринта. 
Будилника, който седеше на дървената масичка до главата на Шапкарката започна да звъни. Изпод пухените завивки се показа една ръка,която ловко напипа будилника и го изключи.Последва звук като мъркане на котка, раздвижване и след това се появи и тя. Изпълзя изпод завивките с разрошена коса и сънен поглед. Седна на края на леглото и почна да се прозява.
7:00 сутринта.
Слънцето надничаше през прозорците на кухнята, която беше изпълнена с миризмата на пресен чай от мащерка и пържени филийки. С прецизни движения, филийките изскачаха от тигана и намираха мястото си в голяма порцеланова чиния, изрисувана с цветя. Когато закуската стана напълно готова, Шапкарката се спусна между безбройните рафтове и започна да вади чаши, чинийки, прибори и какво ли още не. Масата беше наредена с толкова внимание и обич, че когато я погледна на лицето й се изписа огромна усмивка.
8:30 сутринта. 
На входната врата се почука. Секунди след това вратата се отвори и из цялата къща се разнесе проглушително "ДОБРО УТРООО" идващо от засмяната Алиса. Беше Съботомелник и типичното за този ден беше чаят от мащерка и филийките, традиция на двете приятелки. Възмущаваща се от виковете разнесли се из къщата, Шапкарката слезе по витото стълбище размахваща показалеца си и обясняваща, че не е редно да се вика толкова рано сутрин. Последва силна прегръдка и множество целувки. Толкова много я обичаше. Алиса беше единствения човек в Страната, който седеше плътно зад гърба на приятелката си и никога не я оставяше сама.
10:00 сутринта. 
Миризмата в кухнята се беше променила и сега се носеше мирис на ягоди из цялата къща, наргилето,което беше сложено в средата на кухненската маса димеше с пълна сила. Двете момичета толкова се бяха улисали в разговори, че всичко около тях сякаш беше спряло.
12:30 на обяд. 
Облечени с пухени якета, шапки и ръкавици двете приятелки минаха през големият двор и се запътиха към Театъра, който се намираше в центъра на Страната. Трябваше да се подготвят за предстоящото представление. Снегът, който беше валял през нощта беше натрупал и всичко беше толкова бяло и приказно, това още повече ги накара да се усмихнат. На минаване през парка се загледаха в играещите деца, миг по-късно боят със снежни топки беше факт.
14:00 на обяд. 
Чаените пари се извиваха във въздуха, а от печката в ъгъла се носеха звуците на горящо дърво.Смееха се. Снежният човек, който бяха направили ги гледаше усмихнато през прозореца. След като изсърбаха жадно и последните глътки чай, двете момичета се облякоха чевръсто и излязоха от чайната.
15:00 след обяд. 
Най-накрая целта беше достигната. Портите на театъра бяха пред очите им и ги приветстваха с "Добре дошли". Репетицията се оказа по-дълга от очакваното, но беше забавно и никой не усети как времето се е изтърколило.
20:00 вечерта. 
Топли пуловери, клинове, вълнени чорапи, смешни прически и бисквити с мляко. Стояха една срещу друга и всяка беше забила погледа си в чашата с мляко. -Радвам се че направи този ден така специален, ако не беше ти никога нямаше да го превъзмогна- каза Шапкарката на своята приятелка.-Понякога си мисля, че съм много слаба и не бих се справила с никое предизвикателство, но-вдигна погледа си от чашата-когато си до мен всичко изглежда наистина лесно.-усмихна й се тъжно. -Не мисли, че аз съм от стомана, това че не оставям емоциите си да надделеят, не означава, че аз мога да се справя с всичко.-каза Алиса- Знаеш, че и аз съм се чувствала като теб и аз съм преживявала същите неща.-погали коляното й и със закачлива усмивка добави-важното е, че докато пазим гърбовете си нищо няма да ни се случи, та нали сме супер герои, те до един правят така и се справят с всичко. Прегърнаха се и се загледаха в прехвърчащите снежинки навън. А в небето две звезди заблестяха по-ярко от всички останали...

Графитена страст

Графитената й рокля очертаваше ясно стройната й фигура и стигаше до земята. Беше вързала косата си на висок кок, а опушеният й грим правеше очите и още по-изразителни. Стоеше встрани от тълпата и го чакаше. Оглеждаше се нервно и поглеждаше часовника. Закъсняваше. Той беше с изчистен черен костюм и бяла риза, никога не изневеряваше на стила си. Вече 15та минута не успяваше да свали очи от нея. Беше се променила. От момиченцето,което помнеше не беше останала и следа,пред него стоеше изискана млада дама, чиято красота не оставаше незабелязана. За нея той беше познат на нейна приятелка, която й беше уредила тази сляпа среща с цел да не остава без придружител на партито. Описанието, което и бяха дали беше- висок с къса черна коса и тъмни очи. Напомни й на някого от миналото, но бързо изтри мисълта от главата си. Беше време да се срещнат. Започна да слиза много бавно по стълбите и се запъти към нея. Отново се беше загледала в изтичащите минути. Сложи ръката си нежно на рамото й, така че да не я стресне. В момента, в който погледите им се срещнаха, сърцата и на двамата спряха. Не можеше да повярва,че го вижда. Последната им среща беше преди година. Тогава си казаха всичко и за нея той остана затворена страница от книгата на живота й, но ето, че сега отново се почувства по същия начин както преди. Пеперудите отвориха капака на кутията си и започнаха да бушуват в свитият й стомах... Отблизо беше още по-красива,нежната кожа, светлите очи, плътните устни...прииска му се да е в прегръдките му както преди. Стояха загледани един в друг и никой не посмя да каже и дума на другия. Подаде й ръката си,тя я хвана и тръгнаха към тълпата от развълнувани хора, която беше точно пред тях. Музиката изпълни голямата зала със звуците си и всички се понесоха в танц. Беше красиво. И те танцуваха, в пълно мълчание, но всеки от тях вътрешно се усмихваше. Партито мина, за цялата вечер си бяха казали по две изречения и то за работа,но и двамата се бяха насладили на вечерта, дори и без да го покажат. Като добре възпитан джентълмен, беше редно да я изпрати. Таксито се понесе из приказно осветените улици. Пряка след пряка, улица след улица. Когато стигнаха на адреса и двамата се пренесоха назад във времето.Погледнаха се и разбраха какво ще се случи. На сутринта графитената рокля беше захвърлена върху черното сако, а спалнята още носеше аромата на страст.

Протягам ръка...

Протягам ръка и не успявам да те стигна, отново си толкова близо и същевременно толкова далеч...Опитвам се да те достигна, искам да те хвана и най-накрая да ти кажа всичко, което така ми тежи. Не успявам...дори и в съня си. Това е поредната вечер, в която се будя с вик. Около мен е пълен мрак...и съм сама. Осъзнах,че най-големият ми страх е не,че няма да си до мен или че ще целуваш друга, а че си способен да я накараш да се усмихва само когато я погледнеш, както успяваше да усмихнеш мен...

Ами ако?

Беше един от онези смразяващи сърцето и душата дни, в които цялата природа те гледа с празен и студен поглед, когато въздуха е скован от няма тишина и навсякъде е пусто. Шпкарката гледаше през прозореца на стаята си и въртеше между пръстите си кичур коса. И тя беше замръзнала като клоните на дърветата в двора. Не беше сменяла позицията си вече няколко часа. В краката й имаше бял лист и молив. Трябваше да напише писмото, но така и не намираше сили и думи. Искаше да се сбогува и да се освободи от това бреме, но уви сърцето й не позволяваше. Откакто беше отворила очи спомените не напускаха ума й. Единствения въпрос,който си задаваше беше: Ами ако е направил грешка и се върне?