Винаги съм се чудила какво става, когато творците изгубят музата си. Дали художниците спират да рисуват, а писателите да пишат?
Съмнявам се. По-вероятно е да правят опити постоянно и дори и да са неуспешни да не се отказват, просто да скриват неуспешните си творби в някой килер и да продължават. За да си творец ти трябва много силна воля, която да не ти позволява да оставаш на онова място, на което вдъхновението ти те е изоставило и да продължава да те бута по пътя на търсенето му.
Ето, че и аз правя своят опит.
Не съм творец и никога не съм се смятала за част от тази група хора надарени с умението да създават красота. Моят опит е по-скоро вик за помощ към онази част от мен, която имаше дарбата да намира правилните думи за да опише най-съкровените ми мисли и желания.
Доста време мина откакто съм разказвала история, но не от това ме боли най-много. Моите истории са плод на емоциите ми. Колкото по-силни са те, толкова по-опияняваща е историята.
Напоследък съм празна. Не изпитвам нито радост, нито омраза, а най-малко любов. За няколко месеца успях да изгубя сетивата си до такава степен, че в този момент всичко ми се вижда безразлично. Ето защо и страниците на които искам да напиша нещо, което да опише вътрешният ми свят остават празни. Толкова много въпроси, чакат да им бъде даден отговор, толкова много начинания чакат да бъдат завършени. Нямам нито отговори нито сили за да завърша каквото и да било.
Както моят стар приятел Абсолем ми казваше преди време: "...бъди търпелива, това е най-голямата благодат. Търпеливият човек е ням наблюдател на катаклизмите в света и знае точно кога да се намеси...". И сега съм търпелива, наблюдавам и чакам да дойде момента, в който да се намеся...
Из страниците на дневника на Шапкарката.
