Прошка

Прости ми любов моя...
Прости ми за всичко, което успях да ти причиня през всички тези години. Прости ми за всички надежди, които имаше за нас, а аз не можах да оправдая.
Прости ми, че не бях човека, който трябваше да оцени любовта с която ме даряваше, без да искаш нищо в замяна.
Прости ми, че взех сърцето ти цяло и ти го върнах на части. Не биваше да го правя, нямах правото да постъпвам така с него. Не оцених колко много ти е коствало за да ми го дадеш.
Сега вече е късно.
Искам прошка, за клетата си душа, която толкова късно успя да разбере, какво съм ти причинила.
Може и за нея да е късно, както е късно за любовта ми.
Обичам те и винаги ще те обичам, сега дори и повече от преди, но тази любов ще остане неизказана, несподелена. Не е редно да ти я давам, защото когато трябваше да бъде твоя, аз я дарих на друг.
Прости ми любов моя, за това че бях глупачка. Сълзите ми не са достатъчни за да изтрият болката, която ти причиних.
Единственото, на което мога да се надявам е някой ден да намериш сили и да ми простиш.
Прости ми любов моя, за това че винаги ще те обичам, колкото и трудно да е...

Pain

Болка.
Това е единственото, което усещам. Изяжда ме всяка секунда. Мисля, че няма да й отнеме много време за да ме довърши.
От време на време усещам и непоносима празнота. Редуват се. Има моменти, в които ми е безразлично...не усещам нищо. Редки моменти са. През по-голямата част от времето се правя на силна, но не съм.
Ужасявам се от мисълта, че няма да мога да премина през това. Тази мисъл кара стомаха ми да се свива и започва да ми се гади. Понякога е непоносимо. За части от секундата си представям как пропадам и всичко приключва. Прекалено е лесно. За това се връщам отново в реалността. За да ми е трудно и да ме боли.
Напоследък просто съществувам. Не живея.
Мисля, че е заради всичко което загубих. Чудя се каква е причината и има ли такава?
Вече не знам дали е нормално да се чудя или просто трябва да забравя. Хапчетата помагат през по-голямата част от деня. Карат ме да се чувствам празна без да ме боли. Унасям се и забравям. За миг или за два, но не повече.
Слаба съм. Както емоционално, така и физически. Това чувство на гадене ме убива. Не ми дава да погледна храна.
Ако трябва да опиша изживяването с една дума...ад. Минавам през него всеки ден по няколко пъти. Различни кръгове всеки път. Сълзи...не ми останаха много. Но пък са достатъчно за да мога да разваля грима, с който съм покрила измършавялото си и загубило цвят лице. Обвинявам се...в по-голямата част от времето е за това, че те обикнах. Понякога и заради това, че не съм достатъчно добра. Много пъти исках да ти се обадя и да те умолявам да се върнеш. Много пъти исках да ти се обадя и да ти кажа, че те мразя. Не се обадих нито веднъж...
Най-големият ми враг съм самата аз. Всеки ден отново и отново хващам здраво камшика със спомените и започвам ритуала. Крайният резултат...свита на топка в ъгъла на леглото със засъхнали по бузите сълзи.
И пак празнота...и малко болка, да ми показва, че съм жива и мога да понеса още от нейната отрова.
Дали те обичам?...Не знам.
Дали те мразя?...Не знам.
Но едно е сигурно...никога няма да ти простя. Както на теб...така и на нея...