Голямата зала

Правило едно...никога не се доверявай напълно на никого, освен на себе си!
Правило две...никога не обичай с цялото си сърце!
Правило три...бъди търпелива, всичко идва с времето си!
Правило четири...бъди силна, на околните им трябва някой, на когото да разчитат!
Правило пет...бъди себе си, има причина да си такава каквато си!
Шапкарката четеше едно по едно всичките сто и двадесет правила, гравирани на стената в Голямата зала и с всяко следващо очите и се разширяваха все повече и повече. До петдесетото правило беше нарушила всички. Очите й се насълзиха. Правилата продължаваха да шарят голямата мраморна стена с красивите си завъртулки.
Не разбираше. Абсолем я беше изпратил в Голямата зала за да прочете правилата, да ги запише дълбоко в съзнанието си и да се научи да живее по тях, но какъв беше смисъла след като те не позволяваха човек да се влюби истински.
Тя обичаше да бъде влюбена, това беше едно от най-прекрасните чувства, но уви напоследък и носеше само тъга.
В последно време Шапкарката се влюбваше все в неправилните. Те или си тръгваха оставяйки я с обещания, че ще се върнат за нея или просто й казваха, че не може да бъде в живота им.
Така и не успя да разбере какво й липсва за да задържи тези, които обичаше до себе си.
Плачеше й се и то много, никой не обичаше да бъде грешен в очите на другите, а в момента тя се чувстваше точно така.
Тръгна си от Голямата зала ужасно бързо, беше толкова наранена, толкова слаба и мъничка. Тичаше по алеята, която пресичаше Страната през средата и дългата й черна рокля с нишки от авантюрин се развяваше зад нея.
Когато масивните порти на голямата й къща се появиха на хоризонта, Шапкарката се успокои и спря да тича. Сърцето й щеше да изскочи. Със сетни сили изблъска портите и огромният двор изпълнен с мириса на заминаващата си есен и така любимите й светулки се ширна пред нея.
Пристъпваше леко и прокарваше пръсти по дърветата и храстите. Стигна до езерото. Седна на моста, свали обувките си и прилежно ги остави до себе си. Погледа за кратко водата и заплака.

Някъде на другия край на Страната, едно момчешко сърце се сви...

Искаш ли?

Колко нечий може да бъдем?
Каква част от себе си може да дадем на друг?Може ли да се предадем изцяло в нечий ръце?
А ако човека на когото се отдадем не ни иска? Ще ни върне ли? Ако ни върне то чий ще бъдем?
Все въпроси без отговор. Пред околните твърдим, че никой не може да ни притежава напълно, но пред себе си не може да кажем същото.
И аз и ти знаем истината. Всеки е притежание на някого, който държи мислите и чувствата му. Може ли да избягаме, да се измъкнем от златния кафез в който е затворена душата ни?
Не можем мила ми приятелко, не и на този етап. Докато още може да подаряваме по част от себе си на важните за нас хора, то няма да може да се измъкнем от кафеза.
Но нима това е толкова лошо? Според мен е прекрасно. Все пак когато подарим частичка, то тя несъмнено носи щастие, една чиста усмивка, която толкова трудно човек може да види в това мрачно време.
А ако подаръка ни се оцени, то вратичката на кафеза винаги остава отворена и избора дали да си тръгнем или останем остава само наш.
Сега те питам искаш ли да си тръгнеш или предпочиташ да останеш и да продължиш да подаряваш магията на усмивката?

Като илюзия

Гледаш ме и не можеш да проумееш дали това съм аз или най-голямата ти илюзия.
Прокарваш ръце по тялото ми. Те ти казват, че съм аз...нима може да сбъркаш формите ми? Дърпаш ме към себе си и усещаш сладкия вкус на устните ми. Да и те са същите, тях трудно би сбъркал, целувал си ги толкова пъти, но все пак нещо ти е непознато. Поглеждаш ме, аз съм съвсем същата както последния път в който бях изцяло твоя. Всичко изглежда както преди, толкова познато,толкова реално, толкова твое...
Заравяш пръсти в косата ми и се отдаваш на страстта. Времето сякаш спира, въздуха се изпълва с въздишки от удоволствие, телата започват своя танц. Момента на върховно удоволствие е незабравим...
И тогава усмихнат и готов да се отдадеш на съня, прегърнал човека, който те прави щастлив осъзнаваш. Ти си сам, а аз съм изчезнала толкова бързо, колкото и съм се появила.
Като илюзия...

Няколко дни

Напоследък се чувствам странно, едно такова безразлично към околния свят и случващото се в него и прекалено емоционално в моя собствен.
Не съм човек, който може да се отдаде напълно в дадено начинание, било то работа, учене или връзка. Всеки път давам някакъв минимум от себе си, който е достатъчен нещата просто да се случват по някакъв приемлив начин за всички, които имат общо с даденото нещо.
Винаги съм била от типа хора, които имат мнение за почти всичко, решават проблемите си сами, обичат свободата си и колкото и критика да получават правят нещата по свой собствен начин. Напоследък обаче всичко се случва по съвсем различен начин...
Изведнъж в моят малък и красив свят, в който цари абсолютен хаос и в който аз се чувствах така добре настъпиха радикални промени, породени от появата на представяте ли си...мъж.
Не мога да ви опиша каква беше изненадата ми когато забелязах, че покрай въпросният представител на "силния пол" съм се превърнала в съвсем различно същество. Бях толкова изумена колкото и впечатлена, че съм способна на такова нещо.
Интересно е колко много може да ни повлияе даден вид отношение. Промяната беше повече от видима. В това начинание за първи път вложих повече от минимум. Вложих всичките си чувства, всичките си надежди, всички усмивки и цялата си енергия. Опитах се да изградя свят не за един, а за двама. За миг нещата бяха повече от идеални, никога не бях изпитвала такова спокойствие. Беше прекрасно, но кратко.
Пясъчният ми замък се разруши толкова бързо, колкото и го построих. Отне ми се всичко и ме върнаха в грубата реалност съвсем празна. Нищо не ми остана. Сега се лутам и опитвам да си направя заслон, който да приюти измачканото ми сърце...за малко...за няколко дни...само докато му мине...

№1

Шапкарката стоеше неподвижно на ръба на дървения мост, минаващ над езерцето в края на двора. Голямата къща в която живееше стоеше сива и мрачна зад нея. Изглеждаше толкова мъничка и толкова уморена. Дългата й абаносово черна коса се спускаше свободно по раменете й. Очите й бяха загубили блясъка си и когато човек се загледаше в тях виждаше с колко тъга е изпълнена душата й. Не беше напускала двора си със седмици. Всеки ден Алиса я намираше седнала на ръба на моста, загледана във водата. Опитваше се да я развесели по всевъзможни начини, но нищо не помагаше. От онова щуро, усмихнато момиче не беше останало нищо.
Днес беше поредния ден, в който Алиса отиде при своята приятелка. Намери я на обичайното място. Беше облечена с къса рокля от коприна с цвета на очите й, а косата й падаше като водопад от къдрици по гърба й и блестеше под лъчите на слънцето. Алиса се спря на вратата, която водеше към двора и се загледа в смълчаната Шапкарка, знаеше, че това ще е поредния неуспешен опит за разговор, но реши въпреки всичко да опита.

Страница №10009

Страната на Чудесата /последен ден от дългата седмица/

Страница №10009 от дневника на Шапкарката 

Знаеш ли какво е мило дневниче да ти се свие сърцето? Но не как да е, а силно и изведнъж. Да не може да си поемеш дъх от болка...

Знаеш ли какво е очите ти да четат отново и отново едни и същи редове, а главата ти да не може да ги осмисли? Разумът ти да ти казва, че е време да се оттеглиш, а сърцето ти да тръгва на война...

Война за единственото, което някога си обичал и което никога не е било наистина твое.

Боли...и то много повече, от която и да е болка на земята. Както Абсолем казва, по-голяма и ужасна треска от любовната - няма.

Започва със свит на малко топче корем , продължава със загуба на всякакви мисли различни от тези за любимият човек и приключва с тъпа болка в сърцето, очи пълни със засъхнали сълзи и лишена от всякакви емоции душа.

Лоша е тази треска, но и тя успява да ни научи на нещо, което надявам се да остави трайна следа в съзнанието ми и това на Алиса.

 Вече знам, че не е нужно да се крием зад лъскавите си доспехи, само за да оставим в човека до нас грешното впечатление, че на нас не ни пука и с това да дадем мира на неспокойните си души докато измислим по-добър план за бягство от ситуацията.Знам, че не трябва да се оставяме на нечий други мисли и съвети,които да дават посока на нашето пътуване, за любовта най-добрият съвет е да слушаш сърцето си, то няма да те излъже за правилната посока. Не е нужно да се разкриваме напълно с идеята, че така човекът отсреща ще се чувства по-спокойно. Не трябва да правим ненужни компромиси и да отстъпваме позициите си ако сме убедени, че сме прави. Не е наложително да правим жертви, когато знаем, че няма да бъдат оценени.

Не сме длъжни да се стараем за даден човек ако знаем, че той не е специален...