Наблюдавам хората вече четири дни и виждам какво ли не. Погледи изпълнени с надежда, с болка и страст. Разбити сърца, влюбени души и копнежи.
Гледам ги и се питам аз как изглеждам в техните очи. Маската с усмивката не я свалям, тя е моят щит, иронията не оставям настрана, тя е моето оръжие, с тях пазя най-ценното си нещо...сърцето. Сигурно ме мразят, но поне не го показват. Не мисля, че въоръжена така съм най-любимият им човек...та аз не показвам никакви емоции, що за човек съм.
Човек от плът и кръв със сърце и чувства, които просто не показвам защото когато реша да ги покажа на другите, тогава всичко потъва в хаос. Всеки решава, че това е поредната доза шапкарска лудост и не искат да ми повярват.
Дори и ТОЙ, единствения върху когото спрях погледа си, и той не иска да ми повярва.
Тъжно ми е, но няма какво да направя...не мога да им кажа какво да мислят. Опитах да им обясня, че съм такава и трябва да ме приемат каквато съм. Никой не пожела да ме чуе...не е нещо ново, свикнала съм.
Та ето, че четири дни се лутам между лъскавите си доспехи и прокъсаните си чувства и не мога да взема решение.
Чудя се дали ако не продължа със шапкарската си лудост не рискувам да загубя хората около мен, но нима ако се въоръжа с блестящите си доспехи, няма да ги загубя отново?Решението за момента е да продължа да мисля и наблюдавам...така всичко ще е спокойно, пък и са ми останали още няколко празни кутии за чувства и 2-3 шишенца с търпение...
