Голямата зала

Правило едно...никога не се доверявай напълно на никого, освен на себе си!
Правило две...никога не обичай с цялото си сърце!
Правило три...бъди търпелива, всичко идва с времето си!
Правило четири...бъди силна, на околните им трябва някой, на когото да разчитат!
Правило пет...бъди себе си, има причина да си такава каквато си!
Шапкарката четеше едно по едно всичките сто и двадесет правила, гравирани на стената в Голямата зала и с всяко следващо очите и се разширяваха все повече и повече. До петдесетото правило беше нарушила всички. Очите й се насълзиха. Правилата продължаваха да шарят голямата мраморна стена с красивите си завъртулки.
Не разбираше. Абсолем я беше изпратил в Голямата зала за да прочете правилата, да ги запише дълбоко в съзнанието си и да се научи да живее по тях, но какъв беше смисъла след като те не позволяваха човек да се влюби истински.
Тя обичаше да бъде влюбена, това беше едно от най-прекрасните чувства, но уви напоследък и носеше само тъга.
В последно време Шапкарката се влюбваше все в неправилните. Те или си тръгваха оставяйки я с обещания, че ще се върнат за нея или просто й казваха, че не може да бъде в живота им.
Така и не успя да разбере какво й липсва за да задържи тези, които обичаше до себе си.
Плачеше й се и то много, никой не обичаше да бъде грешен в очите на другите, а в момента тя се чувстваше точно така.
Тръгна си от Голямата зала ужасно бързо, беше толкова наранена, толкова слаба и мъничка. Тичаше по алеята, която пресичаше Страната през средата и дългата й черна рокля с нишки от авантюрин се развяваше зад нея.
Когато масивните порти на голямата й къща се появиха на хоризонта, Шапкарката се успокои и спря да тича. Сърцето й щеше да изскочи. Със сетни сили изблъска портите и огромният двор изпълнен с мириса на заминаващата си есен и така любимите й светулки се ширна пред нея.
Пристъпваше леко и прокарваше пръсти по дърветата и храстите. Стигна до езерото. Седна на моста, свали обувките си и прилежно ги остави до себе си. Погледа за кратко водата и заплака.

Някъде на другия край на Страната, едно момчешко сърце се сви...

Искаш ли?

Колко нечий може да бъдем?
Каква част от себе си може да дадем на друг?Може ли да се предадем изцяло в нечий ръце?
А ако човека на когото се отдадем не ни иска? Ще ни върне ли? Ако ни върне то чий ще бъдем?
Все въпроси без отговор. Пред околните твърдим, че никой не може да ни притежава напълно, но пред себе си не може да кажем същото.
И аз и ти знаем истината. Всеки е притежание на някого, който държи мислите и чувствата му. Може ли да избягаме, да се измъкнем от златния кафез в който е затворена душата ни?
Не можем мила ми приятелко, не и на този етап. Докато още може да подаряваме по част от себе си на важните за нас хора, то няма да може да се измъкнем от кафеза.
Но нима това е толкова лошо? Според мен е прекрасно. Все пак когато подарим частичка, то тя несъмнено носи щастие, една чиста усмивка, която толкова трудно човек може да види в това мрачно време.
А ако подаръка ни се оцени, то вратичката на кафеза винаги остава отворена и избора дали да си тръгнем или останем остава само наш.
Сега те питам искаш ли да си тръгнеш или предпочиташ да останеш и да продължиш да подаряваш магията на усмивката?

Като илюзия

Гледаш ме и не можеш да проумееш дали това съм аз или най-голямата ти илюзия.
Прокарваш ръце по тялото ми. Те ти казват, че съм аз...нима може да сбъркаш формите ми? Дърпаш ме към себе си и усещаш сладкия вкус на устните ми. Да и те са същите, тях трудно би сбъркал, целувал си ги толкова пъти, но все пак нещо ти е непознато. Поглеждаш ме, аз съм съвсем същата както последния път в който бях изцяло твоя. Всичко изглежда както преди, толкова познато,толкова реално, толкова твое...
Заравяш пръсти в косата ми и се отдаваш на страстта. Времето сякаш спира, въздуха се изпълва с въздишки от удоволствие, телата започват своя танц. Момента на върховно удоволствие е незабравим...
И тогава усмихнат и готов да се отдадеш на съня, прегърнал човека, който те прави щастлив осъзнаваш. Ти си сам, а аз съм изчезнала толкова бързо, колкото и съм се появила.
Като илюзия...

Няколко дни

Напоследък се чувствам странно, едно такова безразлично към околния свят и случващото се в него и прекалено емоционално в моя собствен.
Не съм човек, който може да се отдаде напълно в дадено начинание, било то работа, учене или връзка. Всеки път давам някакъв минимум от себе си, който е достатъчен нещата просто да се случват по някакъв приемлив начин за всички, които имат общо с даденото нещо.
Винаги съм била от типа хора, които имат мнение за почти всичко, решават проблемите си сами, обичат свободата си и колкото и критика да получават правят нещата по свой собствен начин. Напоследък обаче всичко се случва по съвсем различен начин...
Изведнъж в моят малък и красив свят, в който цари абсолютен хаос и в който аз се чувствах така добре настъпиха радикални промени, породени от появата на представяте ли си...мъж.
Не мога да ви опиша каква беше изненадата ми когато забелязах, че покрай въпросният представител на "силния пол" съм се превърнала в съвсем различно същество. Бях толкова изумена колкото и впечатлена, че съм способна на такова нещо.
Интересно е колко много може да ни повлияе даден вид отношение. Промяната беше повече от видима. В това начинание за първи път вложих повече от минимум. Вложих всичките си чувства, всичките си надежди, всички усмивки и цялата си енергия. Опитах се да изградя свят не за един, а за двама. За миг нещата бяха повече от идеални, никога не бях изпитвала такова спокойствие. Беше прекрасно, но кратко.
Пясъчният ми замък се разруши толкова бързо, колкото и го построих. Отне ми се всичко и ме върнаха в грубата реалност съвсем празна. Нищо не ми остана. Сега се лутам и опитвам да си направя заслон, който да приюти измачканото ми сърце...за малко...за няколко дни...само докато му мине...

№1

Шапкарката стоеше неподвижно на ръба на дървения мост, минаващ над езерцето в края на двора. Голямата къща в която живееше стоеше сива и мрачна зад нея. Изглеждаше толкова мъничка и толкова уморена. Дългата й абаносово черна коса се спускаше свободно по раменете й. Очите й бяха загубили блясъка си и когато човек се загледаше в тях виждаше с колко тъга е изпълнена душата й. Не беше напускала двора си със седмици. Всеки ден Алиса я намираше седнала на ръба на моста, загледана във водата. Опитваше се да я развесели по всевъзможни начини, но нищо не помагаше. От онова щуро, усмихнато момиче не беше останало нищо.
Днес беше поредния ден, в който Алиса отиде при своята приятелка. Намери я на обичайното място. Беше облечена с къса рокля от коприна с цвета на очите й, а косата й падаше като водопад от къдрици по гърба й и блестеше под лъчите на слънцето. Алиса се спря на вратата, която водеше към двора и се загледа в смълчаната Шапкарка, знаеше, че това ще е поредния неуспешен опит за разговор, но реши въпреки всичко да опита.

Страница №10009

Страната на Чудесата /последен ден от дългата седмица/

Страница №10009 от дневника на Шапкарката 

Знаеш ли какво е мило дневниче да ти се свие сърцето? Но не как да е, а силно и изведнъж. Да не може да си поемеш дъх от болка...

Знаеш ли какво е очите ти да четат отново и отново едни и същи редове, а главата ти да не може да ги осмисли? Разумът ти да ти казва, че е време да се оттеглиш, а сърцето ти да тръгва на война...

Война за единственото, което някога си обичал и което никога не е било наистина твое.

Боли...и то много повече, от която и да е болка на земята. Както Абсолем казва, по-голяма и ужасна треска от любовната - няма.

Започва със свит на малко топче корем , продължава със загуба на всякакви мисли различни от тези за любимият човек и приключва с тъпа болка в сърцето, очи пълни със засъхнали сълзи и лишена от всякакви емоции душа.

Лоша е тази треска, но и тя успява да ни научи на нещо, което надявам се да остави трайна следа в съзнанието ми и това на Алиса.

 Вече знам, че не е нужно да се крием зад лъскавите си доспехи, само за да оставим в човека до нас грешното впечатление, че на нас не ни пука и с това да дадем мира на неспокойните си души докато измислим по-добър план за бягство от ситуацията.Знам, че не трябва да се оставяме на нечий други мисли и съвети,които да дават посока на нашето пътуване, за любовта най-добрият съвет е да слушаш сърцето си, то няма да те излъже за правилната посока. Не е нужно да се разкриваме напълно с идеята, че така човекът отсреща ще се чувства по-спокойно. Не трябва да правим ненужни компромиси и да отстъпваме позициите си ако сме убедени, че сме прави. Не е наложително да правим жертви, когато знаем, че няма да бъдат оценени.

Не сме длъжни да се стараем за даден човек ако знаем, че той не е специален...

Един буркан с мисли

Ето, че съм отново в онова състояние...замисленото. Мисля вече четвърти ден и така и не мога да стигна до логичен извод. Покрай мен преминават какви ли не хора, но само минават, а аз не спирам погледа си на никой. Само мисля и търся отговора. Не че не мога да си дам някакво обяснение за цялата история, напротив, но няма да е истинско.
Наблюдавам хората вече четири дни и виждам какво ли не. Погледи изпълнени с надежда, с болка и страст. Разбити сърца, влюбени души и копнежи.
Гледам ги и се питам аз как изглеждам в техните очи. Маската с усмивката не я свалям, тя е моят щит, иронията не оставям настрана, тя е моето оръжие, с тях пазя най-ценното си нещо...сърцето. Сигурно ме мразят, но поне не го показват. Не мисля, че въоръжена така съм най-любимият им човек...та аз не показвам никакви емоции, що за човек съм.
Човек от плът и кръв със сърце и чувства, които просто не показвам защото когато реша да ги покажа на другите, тогава всичко потъва в хаос. Всеки решава, че това е поредната доза шапкарска лудост и не искат да ми повярват.
Дори и ТОЙ, единствения върху когото спрях погледа си, и той не иска да ми повярва.
Тъжно ми е, но няма какво да направя...не мога да им кажа какво да мислят. Опитах да им обясня, че съм такава и трябва да ме приемат каквато съм. Никой не пожела да ме чуе...не е нещо ново, свикнала съм.
Та ето, че четири дни се лутам между лъскавите си доспехи и прокъсаните си чувства и не мога да взема решение.
Чудя се дали ако не продължа със шапкарската си лудост не рискувам да загубя хората около мен, но нима ако се въоръжа с блестящите си доспехи, няма да ги загубя отново?
Решението за момента е да продължа да мисля и наблюдавам...така всичко ще е спокойно, пък и са ми останали още няколко празни кутии за чувства и 2-3 шишенца с търпение...

New opportunity...

Отпусни се, сега затвори очи и си представи. Представи си, че си толкова обичана, толкова обгрижвана, толкова спокойна, толкова...щастлива.
Кажи ми когато си го представиш, разкажи ми какво виждаш...опиши ми човека, когото виждаш.
Прекрасен е нали? А сега помисли това ли е твоето момче? Това ли е онзи специален човек, за когото винаги си мечтала?
Нека да прибавим малко минуси към многото плюсове за да има баланс. Все още ли е същото момче?
Май вече започна да се променя?
Искам да си представиш друго. Друг човек, за когото никога не си мислила, че може да ти подари всичката обич и цялото внимание, което притежава...Кой е той?
Не ми казвай, че няма такъв човек, та той е точно до теб от дясната ти страна, пази те да не те нарани някой, а сега е зад теб за да може да те прегърне, а сега пред теб за да те целуне. Нима не си го виждала никога преди?
Вече започваш да разбираш нали? Започна да гледаш със сърцето си, а не с очите.
Хайде сега върви и го намери, дай му шанс...да те загърне с обичта си, да те стопли с прегръдките си, да те влуди с целувките си, да ти даде всичко от което имаш нужда и не си го получила.

Странно е зная, но не се плаши мила ми Алиса, всяка странност може да се превърне в най-прекрасният спомен...само трябва да го пожелаеш...

Am I?

Заключени врати с множество различни по форма ключалки и дозина ключове, отварящи само част от вратите. Лутащо се момиче измежду множеството врати с връзката ключове. Дали това съм аз? Едва ли, аз съм от малкото които знаят какво искат и го преследват до последно. Или поне така беше преди. Вече започвам да се съмнявам. В съзнанието ми се появяват все повече въпроси, а отговорите ми намаляват всеки изминал ден.
Усещам, че съм забравила какво е да си истински щастлив, истински влюбен. Забравила съм да се смея, забравила съм и онази истинската усмивка, която може да стопли и най-студения зимен ден.
Лутащото се момиче все повече започва да добива моят облик. А вратите...те са кътчетата от душата ми, които искам да останат скрити за външния свят и учасниците в него.
Понякога се питам дали не трябва да отключа някои от тях за да покажа, че и аз имам слаби места и съмнения.
Друг път си казвам,че трябва да останат заключени, че поне аз трябва винаги да съм силна пред другите и да давам опора на най-близките. Какво ще стане ако аз рухна и заплача? Дали някой ще дойде да ме успокои и да ми каже, че всичко ще се оправи?
Преди щях веднага и без съмнение да отговоря на тези въпроси, но не и днес. Може би утре, може тогава да имам повече сили...

Aries...

Омръзна ми да се надявам, да чакам и да плача.
Омръзна ми да правя все аз нещата, които искам ти да направиш за мен.
Омръзна ми да се утешавам сама себе си.
Омръзна ми да се тормозя всеки ден с мисли за това дали ако направя това, ще се случи онова.
Омръзна ми да изливам болката,гнева и щастието си в този блог.
Омръзна ми да е опитвам да бъда "някоя" за да може да съм по-близо до твоя идеал.
Омръзна ми да мълча и да не казвам това което мисля.
Омръзна ми да се заблуждавам с красиви думи.
Омръзна ми да бягам от реалността.
Омръзна ми да търся мястото си до теб.
Омръзна ми от всичко....но най-много ми омръзна от теб!

Page 10006

Страната на Чудесата /второделник, денят за откровения/

Страница №10006 от дневника на Шапкарката

Привет мило дневниче,
Напоследък избягвам да отварям кориците ти, защото ме е страх от това което ще ми кажат страниците ти. Страх ме е да не се потопя отново в спомените от изминали времена, но ето че страховете ми се сбъднаха.
Не са виновни само думите по страниците ти, виновно е и сърцето ми което пази спомена за него толкова ярък.
А уж бях силна и успях да се откажа от него така както се отказах от наргилета, които пушехме с Алиса и Абсолем.
Било е само заблуда. Поради някаква неразбираема за мен причина не мога да се отърва от тази си зависимост. Искам го и това е. Липсва ми...и то много. Всеки допир, всяка милувка...всичко.
А не мога да си отговоря защо...Защо толкова много...
Писах му писма в които му казвах колко много значи за мен, пращах присмехулника да го пази и въпреки всичко той не даде нито един знак, че още ме помни и че още имам отделено място там някъде в сърцето му.
Възможно ли е след като е напуснал Страната да ме е забравил, да не помни какво е чувствал???
Вече трудно правя разлика между възможно и невъзможно. Оказа се възможно да запазя надеждите си и невъзможно да не използвам заблуди за да ушия дрехите с които ги облякох.
В последното си писмо към него написах, че искам да дам шанс на самата себе си за по-добро бъдеще, а малко след като пратих присмехулника с писмото се замислих дали не съм изхвърлила този шанс на вятъра.
Никой не иска да ми каже дали наистина трябва да се боря за него или ще бъде загуба на време, дали да се надявам,че той още помни Страната и мен, дали ако тръгна да го търся няма да се загубя...
Толкова много въпроси, а аз имам толкова малко отговори.






Шапкарката

The last one...

Не знам от къде да започна...иска ми се да беше друго, да беше различно, но уви нещата не винаги стават така както искаме.
Това е последното ми писмо до теб. Последният полет на присмехулника.
Надали ще го видиш отново кацнал на прозореца ти...
Изминаха няколко седмици от заминаването ти и може би малко по-малко от последното ми писмо, на което така и не получих отговор.
След много размисли и кани чай, се убедих че ако продължавам както до сега, ще загубя и малкото което спечелих от срещата ни.
Убедих се че девет луни са наистина много време и освен надеждата и вълнението за следващата среща, които могат да ми подарят, могат да ми отнемат невинността и красотата на спомените от предишната.
Не мога да бъда сигурна дали ако продължа да се лутам из сенките на миналото ще успея да намеря мястото си в настоящето.
 Пиша тези редове изпълнена с болка, но по-добре е сега да кажа всичко от колкото да замълча и да не го изрека никога.
Съмненията и тъгата ме разяждат от мига в който ме целуна за последно и от тогава до сега не мога да дам покой на душата си.
Знам,че винаги си искал най-доброто за мен за това реших, че е време да си дам шанс и да продължа напред.Така поне ще успея да опазя спомените си неопорочени и след време ще ми носят същата радост и усмивка както и когато ги изживявах.
 Много време отделих и на това да разбера, че принцесата за която ми споменаваше е заела трайно място в сърцето ти, толкова трайно, че надали има възможност някога да го напусне.
Знаеш че, не мога да се боря с принцеси не са ми в категорията, аз съм просто една луда шапкарка.
За това искам да се сбогуваме, не ме съди че е с писмо, казвала съм ти, че по-лесно пиша отколкото говоря. Такива са шапкарките.
Е май това е краят, така че ти казвам сбогом мили мой, надявам се да ме запомниш с мириса на люляк и някога ако се срещнем пак да ме познаеш по него.
Знай, че ще те пазя в сърцето си винаги и ще си спомням за теб в топлите летни дни...



Винаги твоя,
Лудата Шапкарка...

Anger

Бесен си на всичко и на всички...разбираемо, отне ти се всичко на което някога бе държал. Отнеха ти сърцето, отнеха ти ума. Бесен си и това е ясно. Когато не можеш да получиш исканото не ти остава друго освен да беснееш.
Бесен си и аз беснея редом с теб. Даже моят бяс вече ме гризе, не ми дава мира и няма изгледи да ме остави скоро. А в началото бе чиста обич, от тези дето пишат за тях в дебелите книги.
Ама както ти казах и по-рано когато не може да получиш онова което искаш и загубиш нещо ценно не ти остава нищо друго освен да беснееш.Ужасно чувство...
Ще ми се да имах силите да избавя поне теб от него, но уви вече съм напълно изтощена, гнева ми отне цялата енергия.
Не, не искам да беснееш и заради мен, не си виновен за това което става. Аз ще се справя знаеш, винаги го правя, а ти не се чувствай сам знаеш с тебе сме и двете...аз в мислите, а тя в сърцето...

Писмо от присмехулник

Искам да ти кажа толкова много неща, но думите едва излизат от устата ми. Много е трудно и за това реших да ти напиша писмо. Може би думите се пишат по-лесно отколкото се изговарят...

Днес ми липсваш повече от всеки друг ден. Сънувах те и това сигурно е причината липсата да е толкова осезаема.

Сутринта ми беше толкова студена и пуста. Предположих че е заради снощния дъжд, но това чувство на пустота остана с мен през целия ден, ясно е че не дъжда е виновен за него...

Вчера си мислех колко хубаво ще е да затворя очи и да заспя дълбоко, а когато ти се върнеш да ме събудиш, като в онази приказка сещаш се нали?

Ах как ми се иска да си до мен, да се порадваме един на друг още няколко мига, не е толкова много нали? 

Понякога се питам дали това, че не се сбогувахме не ме измъчва, дали ако бях ти казала сбогом щях да имам силите да преодолея липсата?

Оказва се че и да пишеш е трудно, особено когато в главата ти цари хаос и всичките пеперудени кутии са с отворени похлупаци.

Не зная как се чувстваш ти след като си тръгна, но се надявам да си добре.

Ще се радвам когато белият ми присмехулник ти даде писмото и го прочетеш, поне да му се усмихнеш. Когато се върне и ми предаде усмивката ти ще мога да затворя поне една кутия и да успокоя пеперудите в нея.

Е време е да те оставям. Знай че бдя над сънищата ти и те пазя от кошмарите.

И скоро обещавам, че ще се видим там, в Страната на сънищата за да сме заедно поне още миг.

Винаги твоя,
Лудата Шапкарка

Page 9999

Страната на чудесата второделник /денят за ментов чай и няколко сълзи/

Страница №9999 от дневника на Шапкарката

Привет мило дневниче,


Отново отварям дебелите ти корици за да усетя мириса на страниците ти и да споделя мислите си. 
 Седя в любимото си кресло на верандата с чаша чай, нахлупила шапката си така че да не се виждат сълзите ми и не знам от къде да започна разказа си.
Може би е добре ако започна от самото начало или може би ако ти разкажа краят ще е достатъчно за да разбереш началото.Не знам.
Едно е ясно, объркана съм и то много.
Ето вече втори ден него го няма и аз се чувствам толкова сама, а знаеш колко много приятели имам в Страната. 
Сякаш в момента в който мина през последната порта и изчезна сред дърветата взе със себе си част от мен или може би тя сама тръгна след него...
Алиса постоянно ми повтаря, че скоро ще се върне за мен, но колко скоро са 9 луни?
Абсолем пък иска да ме научи да бъда по-търпелива, това щяло да ми помогне, но как би ми помогнало това?
Всичко е много сбъркано...започвам да се чудя дали не съм попаднала пак в някой от моите сънища, тези лудите знаеш ги, в които се лутам по цели месеци.
Или пък цялата тази история е изпитание за нас. Може оракула да иска да изпита чувствата ни.
Каквото и да е трябва да се науча да живея с него, а когато мине и 9-тата луна ще видим дали си е заслужавало.
Цели 9 луни струват ми се толкова много, изобщо не ми се чака толкова много, но трябва. Абсолем постоянно ми повтаря, че после търпението ми щяло да бъде възнаградено....дали?
 Оф толкова съм объркана и влюбена мило ми дневниче и толкова ме е страх. Не искам Алиса да ми шие ново сърце, не че не са прекрасни нейните скроени сърца, напротив, но просто сегашното ми харесва и искам да си остана с него и след време кой знае може да му го подаря.
Чувствам се уморена и мисля да полегна на поляната с маргаритките, дано те успеят да ме приспят, защото вече не зная от колко време съм будна...

Твоята вярна Шапкарка =)

С вкус на мента

Шапкарката стоеше в любимото си кресло, пред любимия си прозорец с чаша, пълна с любимият й плодов чай и размишляваше.От чаената чашата се носеха приятни пари с мирис на горски плодове, които по принцип успяваха да я успокоят, но явно днес не действаха.
От момента в който Той си тръгна в главата на Шапкарката започнаха да се превъртат всички моменти, които бяха прекарали заедно.
Сякаш бе пленница на един от своите луди сънища от които човек трудно би могъл да се измъкне. Не можеше да спре да мисли за него, за очите му, за устните му и за думите му.
Бяха говорили цяла вечер сгушени един в друг, радващи се на песента на щурците и отдадени на ласките си. Всичко беше повече от прекрасно. 
Сутринта дойде изпълнена със свежият мирис на полски цветя и нежните лъчи на слънцето. Шапкарката се събуди и първото което видя бе той. Ах колко прекрасен беше, когато спеше. Остана загледана в него няколко секунди и отмести един кичур от косата му. Стана от леглото и усети,че се усмихва широко и истински, беше щастлива.
След като оправи тоалета си, тръгна към спалнята, но не откри никой там. Започна да обикаля безбройните стаи на къщата и най-накрая го намери в кухнята, приготвящ палачинки и ментов чай. Промъкна се тихо зад него и го целуна нежно по бузата. В отговор получи две брашнени петна по бузите и целувка с вкус на мента. След като закусиха на верандата и се порадваха на слънцето, решиха да се разходят за последно из чудните поляни. Разходката беше дълга и когато се върнаха в къщата не им оставаше нищо друго освен да се оставят в ръцете на съня и неговото въображение.
Шапкарката знаеше, че това е последния път в който, когато се събуди ще го намери до себе си, за това реши да се отдаде на момента.

Сгуши се в прегръдките му и заспа усмихната.

Page 8695

Страната на чудесата, четвъртоделник /денят за чай и размисли/

страница №8695 от дневника на Шапкарката

Мило дневниче,

Най-накрая го открих.

Повече от идеален е и му личи,че ме харесва заради това което съм. Интересен е и много забавен. Изучава всяко мое действие много внимателно и сякаш го запазва някъде в съзнанието си. Опитвам се да бъда себе си, когато съм с него и да не слагам маски за да го впечатля. За сега успявам, но понякога се притеснявам, че ако бъда прекалено открита, ще го отблъсна. Времето което прекарваме заедно е като един миг, но какъв прекрасен миг. Според Алиса съм влюбена, но аз още не мога да го осъзная, може би защото ме е страх от поредното разочарование или просто съм забравила какво е да си наистина влюбен.

Хмм чувствам се особено, когато съм далеч от него сякаш част от мен липсва, а когато сме заедно се допълваме взаимно.

Харесва ми да усещам аромата му върху себе си, така заспивам усмихната. Докосва ме по много особен и нежен начин, сякаш ме пази да не се счупя. Личи му, че не иска да ме загуби, както и аз него.

Скоро обаче трябва да напусне Страната, изглежда има работа с Чешир. Помоли ме да го изчакам, щял да се върне за мен и аз мисля да го почакам какво пък, нали и Алиса ще е с мен. Само се надявам да не чакам дълго, знаеш че не съм много търпелива. Каза също че ще ми вземе подарък, може би някоя нова шапка, ах как се вълнувам.

Преди да замине решихме да му направим изпращателно чаено парти, ще бъдем всички, а след партито ще се разходим в чудните поляни само двамата, разказвала съм ти колко е красиво там при пълна луна. Ще нося роклята от пясъчна коприна, която Алиса ми подари за рождения ден мисля, че е подходяща за случая.

Също така мисля да му подаря някоя от шапките си, ей така просто да има нещо мое и да не ме забравя, но се чудя коя е подходяща, може би зелената с черната пеперуда, така като я погледне ще си спомня за онзи първоделник в който ловихме бонбонени таралежи при водопада от шоколад.Беше толкова хубаво, така и не хванахме таралеж, но се забавлявахме много.

Чешир е тук за следобедния чай, и ще трябва да затварям дебелите ти корици. Скоро отново ще се срещнем...

                                                                                                Твоята вярна Шапкарка =]

Chapter #1

Мая продължаваше да стои замислена в мекото кресло. Пепелникът до нея беше пълен, но въпреки това тя се протегна и зарови поредния димящ фас в купчината.Не можеше да разбере какво се случва с нея. Тялото й все още усещаше допира му, кожата й ухаеше на него, по устните й още стояха като отпечатък целувките му. Искаше го. Но умът й казваше, че не е за нея. Постоя още малко и се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Пред погледа й се ширна целият град.Малките му светлинки блещукаха в различни цветове, Мая се загледа в тях и се опита да успокои бунтуващият си ум...безрезултатно. Реши,че единственото което може да я успокои е никотина и се запъти към холната маса с надеждата там да намери своята утеха. Кутията стоеше в центъра на масата и сякаш я подканваше.Кълбото дим обхвана цялото и лице, а в тъмнината се появи малка червена точка.

Мая отново отиде до прозореца и се загледа в града. Знаеше, че той е някъде там и че иска да го види. Знаеше, че не е най-добрата идея, но имаше чувството,че ако не го направи ще полудее. Загаси цигарата си набързо и започна да тършува из чантата си, знаеше че е записала някъде номера му.

След 5 минути вече звънеше на такси компанията...

Together

Душата й изгаряше при всеки негов допир...нежен,едва уловим,невидим за останалите, но така страстен. А погледът му...имаше неустоим поглед, големите му кафяви очи можеха да пренесат всеки вгледал се, в едно друго измерение на което да остане пленник. Косата му беше абаносово черна и така мека,а ръцете му...те бяха нейната страст, големи, силни ръце, но толкова нежни. Държанието му беше арогантно, така показваше,че той е по-силният характер, доминанта, и така бе докато не се сблъска с нея.

Първоначално започна да се усмихва по-често, след това да я търси с поглед уж прикрито...да иска присъствието й повече...и доминанта изведнъж се превърна в мило момче, което правеше мънички, едва видими жестове с които да  я накара да се усмихне.

Привързваха се един към друг всяка минута. Появиха се спиращите дъха моменти на допир,  неловкото мълчание,когато не знаеха как да обяснят на останалите защо се смеят, дългите моменти, в които просто стояха загледани един в друг...

Въпреки,че нито един от двамата не се осмели да признае на света какво чувства, те двамата бяха доволни,там някъде в тяхната вселена бяха заедно и бяха повече от щастливи...

Една по-различна приказка...

Искаше ми се да мога да пиша толкова красиво както са написани приказките от детството ми, искаше ми се и моите герои да са тъй красиви колкото са в приказките, но уви не мога, не се получава. Героите ми са грубовати каквито са и приказките ми, изпълнени със страхове, тревоги,множество въпроси,малко щастие,малко любопитство. Може да не са красиви външно като останалите приказни герои, може да не са толкова смели като тях, но са някак истински и това ги прави уникални и може би симпатични.

Искаше ми се всяка моя приказка да завършва щастливо и да дава поука на тези които я четат, но моите приказки не са такива, рядко завършват щастливо или имат някаква поучителна фраза скрита в съдържанието си, която читателя трябва да открие сам.

Не, те разкриват тайните на реалния живот и на хората, които са заключени в него.

Такива са моите приказки истински,грубовати,без щастлив край и с изплашени герои, и никога няма да изчезнат напълно или да бъдат забравени, защото аз съм реалността и моите приказки никога не свършват...

Между облаците дим...

Музиката изпълваше апартамента и съзнанието й...сякаш духом се беше пренесла на място, на което можеше да остане сама с мислите си...съвсем сама, без да има кой да я притеснява и да я прекъсва. В този момент тя търсеше себе си или поне се опитваше, тъй като напоследък се чувстваше някак изгубена, беше направила доста неща които не бяха типични за нея и това я плашеше. Може би не самата промяна, а човека в който се превръщаше, имаше множество въпроси които се блъскаха в главата й като пеперуди в кутия, а тя все не можеше да им даде отговор и да ги освободи.

Беше решила да започне нов живот и да бъде самата себе си без да си слага маска, без да прикрива чувствата си, а ето че миналото й я преследваше навсякъде и не й позволяваше да започне на чисто.

Беше премислила всичко до най-малката подробност...нов град,нова работа,нови хора, без тайни и преструвки, а ето че въпреки перфектния си план нещата оставаха същите.

Спомените й и онова момче пак я караха да се връща назад и да се пита дали не взе погрешното решение.

Посегна към пепелника с очакване там да намери цигарата си, но от нея беше останал само догарящ фас...една тиха ругатня...запалката щракна и се появи ново кълбо сивкав дим...това бе нейният порок...караха я да се чувства по-спокойна, но напоследък беше увеличила бройката им, може би изгаряха много бързо или просто не искаше да остава дълго без да усеща тръпчивият им вкус в устата си, който и напомняше, че е още себе си.

Продължи да се лута из спомените си, на моменти се усмихваше, но секунди след това  усмивката изчезваше и лицето и ставаше безизразно, а пламъчето в очите й изгасваше.

Искаше да крещи да изкара всичките си страхове и тревоги на повърхността, искаше всички да разберат,че я боли, и че тази болка я убива малко по малко, но никога не го правеше, оставаше с безизразно лице и продължаваше напред, като си казваше, че е достатъчно силна и ще се справи.

Музиката спря и това сложи край на пътуването й...чувстваше се уморена. Допуши остатъка от цигарата си и се изправи, беше прекарала часове лутайки се из собственото си съзнание.Огледа се и усети студенината, която струеше от апартамента не го чувстваше свой, но знаеше че няма къде да отиде...за това затвори лаптопа и тръгна към спалнята...нуждаеше се от сън. 

Преди да излезе от стаята се огледа още веднъж, но отново не зърна това което искаше. Загаси лампите и излезе от стаята, а след няколко секунди и бледата светлина от догарящата й цигара изчезна...

Say halloo to the world :)

И така с удоволствие мога да ви поканя във вече готовият ми блог. Мина доста време докато се разбера със себе си дали има смисъл от това начинание или не. И след като по-творческата половина от мен победи в спора...блога излезе на бял свят. Беше доста ожесточена битка :D, ноо да не се отклонявам от темата...

Така време да кажа какви статии ще намерят място в това...райско място :))) амии ще има от всичко което ми грабне вниманието,а това са наистина много неща, но засега ще ги запазя в тайна...нали уж трябва да има малко мистерия. До всички които ще четат този блог (ако изобщо има такива ентусиасти) чувствайте се свободни да коментирате,критикувате, иронизирате и т.н. Всички тези действия показват,че съм предизвикала вниманието Ви по някакъв начин, а това може само да ме радва :))) Е толкова от мен за сега, все пак това е едва първият пост и не искам да ви стряскам още в началото, пък и е време да тръгвам за часът ми по кормуване....един съвет от мен-не излизайте по улиците в следващият час и половина...казвам го за ваша сигурност. ;)