Извърна се настрани и едва задържа сълзите си.
Бяха минали малко повече от девет луни и малко по-малко от осемнадесет и ето, че всичките и мечти, надежди, желания и молитви се бяха изпълнили. Седеше точно до нея и беше такъв какъвто го беше изпратила през портите на Страната в онзи така тъжен летен следобед. И въпреки това тя седеше до него, като изплашена кошута. Очите и търсеха само и единствено изход.
-Аз...-гласът му беше толкова тъжен-..съжалявам не исках да те накарам да се почувстваш зле...просто толкова ми липсваше през цялото това време и сега,когато най-накрая си до мен не мога да не те докосна, само за да се убедя, че си истинска. Толкова много пъти се явяваше в сънищата ми и толкова пъти съм си представял, че те прегръщам...прости ми.
Не знаеше какво да му каже, така се страхуваше.
-Кажи ми какво да направя? Ако искаш...върви...виждам, че това е желанието ти.
Дръпна се настрани, само за да усети как част от роклята и докосва ръката му докато тя минаваше покрай него. Заболя го толкова много. Единственото, което искаше бе да бъде с нея, дори без да говорят...просто да усеща присъствието й, а ето че и това не можа да постигне. Беше я уплашил до смърт.
Тичаше. Тичаше, колкото й държаха краката. Черната рокля се вееше зад нея, а дъждът падаше върху нея с такава тежест, сякаш падаха камъни.
Входната врата се тръшна зад нея и скри от света риданията й. Сърцето й се късаше, а тя беше неспособна да го спре. Не трябваше да става така, повтаряше си тя, не трябваше да ме боли...
Няма коментари:
Публикуване на коментар