Един разговор за любовта и разочарованието

Не, не не разбираш, аз не искам да....не обичам да ме записват, гласът ми е един такъв странен. Знам, че е за това и знам, че трябва, но не обичам. Ох добре остави го ще се опитам да звуча...убедително.
Кажи какво искаш да знаеш? Той ли...
Чакай каква е темата, не беше ли за любовта...о и разочарованието, да разбирам. Ами от къде да започна. Ами той беше най-голямото ми разочарование и може би едно от най-силните ми влюбвания. В един момент беше всичко за мен, а в следващия се превърна в...грешка.
Как започна ли? Ама какви са тези въпроси, пише ли ги някъде искам да видя. Ох добре спирам, да обещах...знам, знам.
Първоначално беше безразличие, нищо повече от лек интерес и нещо с което да си запълвам времето, когато ми е скучно, а тогава ми беше доста скучно..хах, ако знаех какво ще стане никога нямаше да започвам тази игра.
Играхме дълго...месеци наред, а точките и на двамата винаги бяха равни, нямаше доминиращ...а може би трябваше. Не, не сме били силни характери, аз се опитвах да се държа като кучка,а той като пале. Опитваше се да задоволява всичките ми прищявки, не бяха много, но все пак бяха прищявки. Както казах опитвахме се и не винаги се получаваше. Аз...ох, ами  не знам как да говоря за това нещо, не знам как да го опиша...хм ами след всеки месец, в който всеки играеше заявената си роля нещата сякаш се променяха. Не разбирах какво става за това директно заявих, че той е хлътнал по мен, пък аз безсърдечната нямам нищо към него. Всичко беше лъжа, толкова голяма, че не може да си я представиш.
След време ни писна да си играем само виртуално и за това сменихме полето за игра. Започнахме да играем на живо. И там бяхме равни, никой не отстъпваше на другия. Със смяната на терена сменихме и мръсните номера, подсечките...всичко. Аз не вдигах телефона и с това се смятах за по-недостъпна, а той не искаше да излизаме и с това държеше мен и вниманието ми нащрек.
Гледаш ме така сякаш ти разказвам най-вълшебната приказка. Момиче не знаеш колко боли разбитото сърце, пожелавам ти да не го изпиташ, въпреки че така рискуваш никога да не разбереш, колко прекрасна всъщност може да бъде любовта.
Отплеснах се...до къде бях стигнала. А да. Ам малко след играта на живия терен решихме, че е време да  пренесем на ниво "връзка". Лошо решение от моя страна, можеше да остана с играта. Та бяхме заедно, бяхме доволни от това че сме заедно и се наслаждавахме на всеки миг.
Какво? Как така?
Разбира се, че го обикнах, бях готова да дам всичко за него. И за това ме заболя толкова.
Омразата?Много бързаш...да не би да искаш да приключваме вече. И аз не разбирах как може да си обичал някого с цялото си сърце и след това да го намразиш до дъното на душата си. Просто се случва. Трябваше да предпазя сърцето си по някакъв начин или поне частите останали от него. За това го и намразих, този начин беше най-лесен. След време ми мина. Пак се превърна в същество, което не представляваше интерес за мен. Сънищата ли? От къде знаеш за тях?
Край! Това беше краят на разговора. Не настоявай. Не желая да говоря за това!  Изключи го.
Изключи проклетото нещо...
Сънищата за нея бяха паралелна реалност. Ако нещо в реалността умираше, то в сънищата й започваше да трепти още по-силно. Напоследък ТОЙ трептеше още по-силно и често успяваше да усмихне умореното й лице.