Добре дошли!

Събуждам се след поредната тежка вечер. Не съм спала с дни. Отивам в банята и поглеждам в огледалото, това което виждам в него ме отвращава. След кратка псувня към целия свят излизам. Поне дрехите не са ми проблем, навличам онова в което мога да побера измършавялото си тяло без да събуждам ужас в очите на хората, с които се разминавам, а тези дрехи не са много. Прекарвам следващия час в опити да подредя мислите в главата си, но така и не успявам...те просто искат да останат в хаос. Оставям ги. Tака и така нямам сили за тях. Стигам до офиса, където ме чакат осем часа робски труд. След като напускам тази отвратителна обстановка ми става малко по-добре. Ако имам сили за фалшиви усмивки излизам с приятели. Не го правя често, защото в повечето случаи нямам достатъчно желание, пък и не заслужават лицемерното ми държание, което напоследък е неразделна част от мен.
Преди да заспя правя още един опит да си подредя мислите и да направя елементарен план за това какво трябва да свърша на следващия ден. Отново завършвам с провал. Заспивам.
Мястото на което попадам е по-ужасно и от реалността. Посреща ме огромната табела със златните букви. Харесвам табелата, въпреки че надписа й ме ужасява. Изкусно написаните златни букви, които го оформят, гласят "Добре дошли в Ада!".
На входа ме посреща позната фигура, подава ми ръка и влизаме през портите. Вървим не минути, не часове нито пък дни. Тук времето е различно. Познатата фигура до мен? Разбира се, че е Той. Проклетото ми подсъзнание го е захвърлило на това място, така че да мога да се мъча и в редките моменти на сън.
Обикновено докато вървим, той ми говори. Разказва ми истории, спомени и каква следа е оставил всеки от тях. През повечето време говорим за нас, но не обичам тези разговори. Натоварват ме и знам, че на следващия ден ще ми е тъжно. Ако не говорим ме прегръща, твърди, че му липсвам и за това. В реалността ми крещи, че не иска да ме вижда. Обърквам се.
Събуждам се изтръпнала, ужасена и много уморена. Докато съм будна е с мен в мислите ми. Идва денят, в който трябва да се видим. Да, има такива дни веднъж седмично. Виждаме се за да правим секс, без разговори, без прегръдки. Прекарваме цялата нощ вплетени един в друг. Оставяме невидими рани по телата си, които започват да кървят след като се разделим. Всяка сутрин си тръгвам от апартамента му с мисълта, че е било за последно. Всеки път отговарям положително на въпроса му дали ще се видим следващата седмица. Така сме вече месеци наред. В началото ги броях и таях надежди, че всичко това ще има развитие. След третия месец спрях да броя и да се надявам, реших че и това, което имаме в момента е достатъчно.
И така всеки ден вървя през Ада, будна или заспала. Дали мисля да се откажа?...Та аз тъкмо преминах през входа...