Един буркан с мисли

Ето, че съм отново в онова състояние...замисленото. Мисля вече четвърти ден и така и не мога да стигна до логичен извод. Покрай мен преминават какви ли не хора, но само минават, а аз не спирам погледа си на никой. Само мисля и търся отговора. Не че не мога да си дам някакво обяснение за цялата история, напротив, но няма да е истинско.
Наблюдавам хората вече четири дни и виждам какво ли не. Погледи изпълнени с надежда, с болка и страст. Разбити сърца, влюбени души и копнежи.
Гледам ги и се питам аз как изглеждам в техните очи. Маската с усмивката не я свалям, тя е моят щит, иронията не оставям настрана, тя е моето оръжие, с тях пазя най-ценното си нещо...сърцето. Сигурно ме мразят, но поне не го показват. Не мисля, че въоръжена така съм най-любимият им човек...та аз не показвам никакви емоции, що за човек съм.
Човек от плът и кръв със сърце и чувства, които просто не показвам защото когато реша да ги покажа на другите, тогава всичко потъва в хаос. Всеки решава, че това е поредната доза шапкарска лудост и не искат да ми повярват.
Дори и ТОЙ, единствения върху когото спрях погледа си, и той не иска да ми повярва.
Тъжно ми е, но няма какво да направя...не мога да им кажа какво да мислят. Опитах да им обясня, че съм такава и трябва да ме приемат каквато съм. Никой не пожела да ме чуе...не е нещо ново, свикнала съм.
Та ето, че четири дни се лутам между лъскавите си доспехи и прокъсаните си чувства и не мога да взема решение.
Чудя се дали ако не продължа със шапкарската си лудост не рискувам да загубя хората около мен, но нима ако се въоръжа с блестящите си доспехи, няма да ги загубя отново?
Решението за момента е да продължа да мисля и наблюдавам...така всичко ще е спокойно, пък и са ми останали още няколко празни кутии за чувства и 2-3 шишенца с търпение...

New opportunity...

Отпусни се, сега затвори очи и си представи. Представи си, че си толкова обичана, толкова обгрижвана, толкова спокойна, толкова...щастлива.
Кажи ми когато си го представиш, разкажи ми какво виждаш...опиши ми човека, когото виждаш.
Прекрасен е нали? А сега помисли това ли е твоето момче? Това ли е онзи специален човек, за когото винаги си мечтала?
Нека да прибавим малко минуси към многото плюсове за да има баланс. Все още ли е същото момче?
Май вече започна да се променя?
Искам да си представиш друго. Друг човек, за когото никога не си мислила, че може да ти подари всичката обич и цялото внимание, което притежава...Кой е той?
Не ми казвай, че няма такъв човек, та той е точно до теб от дясната ти страна, пази те да не те нарани някой, а сега е зад теб за да може да те прегърне, а сега пред теб за да те целуне. Нима не си го виждала никога преди?
Вече започваш да разбираш нали? Започна да гледаш със сърцето си, а не с очите.
Хайде сега върви и го намери, дай му шанс...да те загърне с обичта си, да те стопли с прегръдките си, да те влуди с целувките си, да ти даде всичко от което имаш нужда и не си го получила.

Странно е зная, но не се плаши мила ми Алиса, всяка странност може да се превърне в най-прекрасният спомен...само трябва да го пожелаеш...

Am I?

Заключени врати с множество различни по форма ключалки и дозина ключове, отварящи само част от вратите. Лутащо се момиче измежду множеството врати с връзката ключове. Дали това съм аз? Едва ли, аз съм от малкото които знаят какво искат и го преследват до последно. Или поне така беше преди. Вече започвам да се съмнявам. В съзнанието ми се появяват все повече въпроси, а отговорите ми намаляват всеки изминал ден.
Усещам, че съм забравила какво е да си истински щастлив, истински влюбен. Забравила съм да се смея, забравила съм и онази истинската усмивка, която може да стопли и най-студения зимен ден.
Лутащото се момиче все повече започва да добива моят облик. А вратите...те са кътчетата от душата ми, които искам да останат скрити за външния свят и учасниците в него.
Понякога се питам дали не трябва да отключа някои от тях за да покажа, че и аз имам слаби места и съмнения.
Друг път си казвам,че трябва да останат заключени, че поне аз трябва винаги да съм силна пред другите и да давам опора на най-близките. Какво ще стане ако аз рухна и заплача? Дали някой ще дойде да ме успокои и да ми каже, че всичко ще се оправи?
Преди щях веднага и без съмнение да отговоря на тези въпроси, но не и днес. Може би утре, може тогава да имам повече сили...

Aries...

Омръзна ми да се надявам, да чакам и да плача.
Омръзна ми да правя все аз нещата, които искам ти да направиш за мен.
Омръзна ми да се утешавам сама себе си.
Омръзна ми да се тормозя всеки ден с мисли за това дали ако направя това, ще се случи онова.
Омръзна ми да изливам болката,гнева и щастието си в този блог.
Омръзна ми да е опитвам да бъда "някоя" за да може да съм по-близо до твоя идеал.
Омръзна ми да мълча и да не казвам това което мисля.
Омръзна ми да се заблуждавам с красиви думи.
Омръзна ми да бягам от реалността.
Омръзна ми да търся мястото си до теб.
Омръзна ми от всичко....но най-много ми омръзна от теб!

Page 10006

Страната на Чудесата /второделник, денят за откровения/

Страница №10006 от дневника на Шапкарката

Привет мило дневниче,
Напоследък избягвам да отварям кориците ти, защото ме е страх от това което ще ми кажат страниците ти. Страх ме е да не се потопя отново в спомените от изминали времена, но ето че страховете ми се сбъднаха.
Не са виновни само думите по страниците ти, виновно е и сърцето ми което пази спомена за него толкова ярък.
А уж бях силна и успях да се откажа от него така както се отказах от наргилета, които пушехме с Алиса и Абсолем.
Било е само заблуда. Поради някаква неразбираема за мен причина не мога да се отърва от тази си зависимост. Искам го и това е. Липсва ми...и то много. Всеки допир, всяка милувка...всичко.
А не мога да си отговоря защо...Защо толкова много...
Писах му писма в които му казвах колко много значи за мен, пращах присмехулника да го пази и въпреки всичко той не даде нито един знак, че още ме помни и че още имам отделено място там някъде в сърцето му.
Възможно ли е след като е напуснал Страната да ме е забравил, да не помни какво е чувствал???
Вече трудно правя разлика между възможно и невъзможно. Оказа се възможно да запазя надеждите си и невъзможно да не използвам заблуди за да ушия дрехите с които ги облякох.
В последното си писмо към него написах, че искам да дам шанс на самата себе си за по-добро бъдеще, а малко след като пратих присмехулника с писмото се замислих дали не съм изхвърлила този шанс на вятъра.
Никой не иска да ми каже дали наистина трябва да се боря за него или ще бъде загуба на време, дали да се надявам,че той още помни Страната и мен, дали ако тръгна да го търся няма да се загубя...
Толкова много въпроси, а аз имам толкова малко отговори.






Шапкарката

The last one...

Не знам от къде да започна...иска ми се да беше друго, да беше различно, но уви нещата не винаги стават така както искаме.
Това е последното ми писмо до теб. Последният полет на присмехулника.
Надали ще го видиш отново кацнал на прозореца ти...
Изминаха няколко седмици от заминаването ти и може би малко по-малко от последното ми писмо, на което така и не получих отговор.
След много размисли и кани чай, се убедих че ако продължавам както до сега, ще загубя и малкото което спечелих от срещата ни.
Убедих се че девет луни са наистина много време и освен надеждата и вълнението за следващата среща, които могат да ми подарят, могат да ми отнемат невинността и красотата на спомените от предишната.
Не мога да бъда сигурна дали ако продължа да се лутам из сенките на миналото ще успея да намеря мястото си в настоящето.
 Пиша тези редове изпълнена с болка, но по-добре е сега да кажа всичко от колкото да замълча и да не го изрека никога.
Съмненията и тъгата ме разяждат от мига в който ме целуна за последно и от тогава до сега не мога да дам покой на душата си.
Знам,че винаги си искал най-доброто за мен за това реших, че е време да си дам шанс и да продължа напред.Така поне ще успея да опазя спомените си неопорочени и след време ще ми носят същата радост и усмивка както и когато ги изживявах.
 Много време отделих и на това да разбера, че принцесата за която ми споменаваше е заела трайно място в сърцето ти, толкова трайно, че надали има възможност някога да го напусне.
Знаеш че, не мога да се боря с принцеси не са ми в категорията, аз съм просто една луда шапкарка.
За това искам да се сбогуваме, не ме съди че е с писмо, казвала съм ти, че по-лесно пиша отколкото говоря. Такива са шапкарките.
Е май това е краят, така че ти казвам сбогом мили мой, надявам се да ме запомниш с мириса на люляк и някога ако се срещнем пак да ме познаеш по него.
Знай, че ще те пазя в сърцето си винаги и ще си спомням за теб в топлите летни дни...



Винаги твоя,
Лудата Шапкарка...

Anger

Бесен си на всичко и на всички...разбираемо, отне ти се всичко на което някога бе държал. Отнеха ти сърцето, отнеха ти ума. Бесен си и това е ясно. Когато не можеш да получиш исканото не ти остава друго освен да беснееш.
Бесен си и аз беснея редом с теб. Даже моят бяс вече ме гризе, не ми дава мира и няма изгледи да ме остави скоро. А в началото бе чиста обич, от тези дето пишат за тях в дебелите книги.
Ама както ти казах и по-рано когато не може да получиш онова което искаш и загубиш нещо ценно не ти остава нищо друго освен да беснееш.Ужасно чувство...
Ще ми се да имах силите да избавя поне теб от него, но уви вече съм напълно изтощена, гнева ми отне цялата енергия.
Не, не искам да беснееш и заради мен, не си виновен за това което става. Аз ще се справя знаеш, винаги го правя, а ти не се чувствай сам знаеш с тебе сме и двете...аз в мислите, а тя в сърцето...