Това е последното ми писмо до теб. Последният полет на присмехулника.
Надали ще го видиш отново кацнал на прозореца ти...
Изминаха няколко седмици от заминаването ти и може би малко по-малко от последното ми писмо, на което така и не получих отговор.
След много размисли и кани чай, се убедих че ако продължавам както до сега, ще загубя и малкото което спечелих от срещата ни.
Убедих се че девет луни са наистина много време и освен надеждата и вълнението за следващата среща, които могат да ми подарят, могат да ми отнемат невинността и красотата на спомените от предишната.
Не мога да бъда сигурна дали ако продължа да се лутам из сенките на миналото ще успея да намеря мястото си в настоящето.
Пиша тези редове изпълнена с болка, но по-добре е сега да кажа всичко от колкото да замълча и да не го изрека никога.
Съмненията и тъгата ме разяждат от мига в който ме целуна за последно и от тогава до сега не мога да дам покой на душата си.
Знам,че винаги си искал най-доброто за мен за това реших, че е време да си дам шанс и да продължа напред.Така поне ще успея да опазя спомените си неопорочени и след време ще ми носят същата радост и усмивка както и когато ги изживявах.
Много време отделих и на това да разбера, че принцесата за която ми споменаваше е заела трайно място в сърцето ти, толкова трайно, че надали има възможност някога да го напусне.
Знаеш че, не мога да се боря с принцеси не са ми в категорията, аз съм просто една луда шапкарка.
За това искам да се сбогуваме, не ме съди че е с писмо, казвала съм ти, че по-лесно пиша отколкото говоря. Такива са шапкарките.
Е май това е краят, така че ти казвам сбогом мили мой, надявам се да ме запомниш с мириса на люляк и някога ако се срещнем пак да ме познаеш по него.
Знай, че ще те пазя в сърцето си винаги и ще си спомням за теб в топлите летни дни...
Винаги твоя,
Лудата Шапкарка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар