На моята Алиса

Пастели с ярки цветове, разхвърляни по целия под в стаята.
Няколко намачкани листа хартия, не достигнали крайната си цел.
Легло с балдахин, поставящ завършека на стаята, която беше все едно извадена от приказка и Tя.
Светла кожа, златиста коса и сини като небето очи.
Това бе тя...моята Алиса.
Щура и усмихната мечтателка, готова да се потопи в океана на живота.
Умислена, на моменти странна и смешна.
Тъжна,уморена, но все усмихната.
Обичаща и обичана.
Рисуваща винаги с най-ярките цветове на живота.
Готова да подаде ръка на всеки в нужда.
Пазеща в себе си онази чиста и неликьосана любов.

Винаги продължаваща да върви напред.
Такава е тя...моята Алиса.

Един ден

6:30 сутринта. 
Будилника, който седеше на дървената масичка до главата на Шапкарката започна да звъни. Изпод пухените завивки се показа една ръка,която ловко напипа будилника и го изключи.Последва звук като мъркане на котка, раздвижване и след това се появи и тя. Изпълзя изпод завивките с разрошена коса и сънен поглед. Седна на края на леглото и почна да се прозява.
7:00 сутринта.
Слънцето надничаше през прозорците на кухнята, която беше изпълнена с миризмата на пресен чай от мащерка и пържени филийки. С прецизни движения, филийките изскачаха от тигана и намираха мястото си в голяма порцеланова чиния, изрисувана с цветя. Когато закуската стана напълно готова, Шапкарката се спусна между безбройните рафтове и започна да вади чаши, чинийки, прибори и какво ли още не. Масата беше наредена с толкова внимание и обич, че когато я погледна на лицето й се изписа огромна усмивка.
8:30 сутринта. 
На входната врата се почука. Секунди след това вратата се отвори и из цялата къща се разнесе проглушително "ДОБРО УТРООО" идващо от засмяната Алиса. Беше Съботомелник и типичното за този ден беше чаят от мащерка и филийките, традиция на двете приятелки. Възмущаваща се от виковете разнесли се из къщата, Шапкарката слезе по витото стълбище размахваща показалеца си и обясняваща, че не е редно да се вика толкова рано сутрин. Последва силна прегръдка и множество целувки. Толкова много я обичаше. Алиса беше единствения човек в Страната, който седеше плътно зад гърба на приятелката си и никога не я оставяше сама.
10:00 сутринта. 
Миризмата в кухнята се беше променила и сега се носеше мирис на ягоди из цялата къща, наргилето,което беше сложено в средата на кухненската маса димеше с пълна сила. Двете момичета толкова се бяха улисали в разговори, че всичко около тях сякаш беше спряло.
12:30 на обяд. 
Облечени с пухени якета, шапки и ръкавици двете приятелки минаха през големият двор и се запътиха към Театъра, който се намираше в центъра на Страната. Трябваше да се подготвят за предстоящото представление. Снегът, който беше валял през нощта беше натрупал и всичко беше толкова бяло и приказно, това още повече ги накара да се усмихнат. На минаване през парка се загледаха в играещите деца, миг по-късно боят със снежни топки беше факт.
14:00 на обяд. 
Чаените пари се извиваха във въздуха, а от печката в ъгъла се носеха звуците на горящо дърво.Смееха се. Снежният човек, който бяха направили ги гледаше усмихнато през прозореца. След като изсърбаха жадно и последните глътки чай, двете момичета се облякоха чевръсто и излязоха от чайната.
15:00 след обяд. 
Най-накрая целта беше достигната. Портите на театъра бяха пред очите им и ги приветстваха с "Добре дошли". Репетицията се оказа по-дълга от очакваното, но беше забавно и никой не усети как времето се е изтърколило.
20:00 вечерта. 
Топли пуловери, клинове, вълнени чорапи, смешни прически и бисквити с мляко. Стояха една срещу друга и всяка беше забила погледа си в чашата с мляко. -Радвам се че направи този ден така специален, ако не беше ти никога нямаше да го превъзмогна- каза Шапкарката на своята приятелка.-Понякога си мисля, че съм много слаба и не бих се справила с никое предизвикателство, но-вдигна погледа си от чашата-когато си до мен всичко изглежда наистина лесно.-усмихна й се тъжно. -Не мисли, че аз съм от стомана, това че не оставям емоциите си да надделеят, не означава, че аз мога да се справя с всичко.-каза Алиса- Знаеш, че и аз съм се чувствала като теб и аз съм преживявала същите неща.-погали коляното й и със закачлива усмивка добави-важното е, че докато пазим гърбовете си нищо няма да ни се случи, та нали сме супер герои, те до един правят така и се справят с всичко. Прегърнаха се и се загледаха в прехвърчащите снежинки навън. А в небето две звезди заблестяха по-ярко от всички останали...

Графитена страст

Графитената й рокля очертаваше ясно стройната й фигура и стигаше до земята. Беше вързала косата си на висок кок, а опушеният й грим правеше очите и още по-изразителни. Стоеше встрани от тълпата и го чакаше. Оглеждаше се нервно и поглеждаше часовника. Закъсняваше. Той беше с изчистен черен костюм и бяла риза, никога не изневеряваше на стила си. Вече 15та минута не успяваше да свали очи от нея. Беше се променила. От момиченцето,което помнеше не беше останала и следа,пред него стоеше изискана млада дама, чиято красота не оставаше незабелязана. За нея той беше познат на нейна приятелка, която й беше уредила тази сляпа среща с цел да не остава без придружител на партито. Описанието, което и бяха дали беше- висок с къса черна коса и тъмни очи. Напомни й на някого от миналото, но бързо изтри мисълта от главата си. Беше време да се срещнат. Започна да слиза много бавно по стълбите и се запъти към нея. Отново се беше загледала в изтичащите минути. Сложи ръката си нежно на рамото й, така че да не я стресне. В момента, в който погледите им се срещнаха, сърцата и на двамата спряха. Не можеше да повярва,че го вижда. Последната им среща беше преди година. Тогава си казаха всичко и за нея той остана затворена страница от книгата на живота й, но ето, че сега отново се почувства по същия начин както преди. Пеперудите отвориха капака на кутията си и започнаха да бушуват в свитият й стомах... Отблизо беше още по-красива,нежната кожа, светлите очи, плътните устни...прииска му се да е в прегръдките му както преди. Стояха загледани един в друг и никой не посмя да каже и дума на другия. Подаде й ръката си,тя я хвана и тръгнаха към тълпата от развълнувани хора, която беше точно пред тях. Музиката изпълни голямата зала със звуците си и всички се понесоха в танц. Беше красиво. И те танцуваха, в пълно мълчание, но всеки от тях вътрешно се усмихваше. Партито мина, за цялата вечер си бяха казали по две изречения и то за работа,но и двамата се бяха насладили на вечерта, дори и без да го покажат. Като добре възпитан джентълмен, беше редно да я изпрати. Таксито се понесе из приказно осветените улици. Пряка след пряка, улица след улица. Когато стигнаха на адреса и двамата се пренесоха назад във времето.Погледнаха се и разбраха какво ще се случи. На сутринта графитената рокля беше захвърлена върху черното сако, а спалнята още носеше аромата на страст.

Протягам ръка...

Протягам ръка и не успявам да те стигна, отново си толкова близо и същевременно толкова далеч...Опитвам се да те достигна, искам да те хвана и най-накрая да ти кажа всичко, което така ми тежи. Не успявам...дори и в съня си. Това е поредната вечер, в която се будя с вик. Около мен е пълен мрак...и съм сама. Осъзнах,че най-големият ми страх е не,че няма да си до мен или че ще целуваш друга, а че си способен да я накараш да се усмихва само когато я погледнеш, както успяваше да усмихнеш мен...

Ами ако?

Беше един от онези смразяващи сърцето и душата дни, в които цялата природа те гледа с празен и студен поглед, когато въздуха е скован от няма тишина и навсякъде е пусто. Шпкарката гледаше през прозореца на стаята си и въртеше между пръстите си кичур коса. И тя беше замръзнала като клоните на дърветата в двора. Не беше сменяла позицията си вече няколко часа. В краката й имаше бял лист и молив. Трябваше да напише писмото, но така и не намираше сили и думи. Искаше да се сбогува и да се освободи от това бреме, но уви сърцето й не позволяваше. Откакто беше отворила очи спомените не напускаха ума й. Единствения въпрос,който си задаваше беше: Ами ако е направил грешка и се върне?