Ами ако?

Беше един от онези смразяващи сърцето и душата дни, в които цялата природа те гледа с празен и студен поглед, когато въздуха е скован от няма тишина и навсякъде е пусто. Шпкарката гледаше през прозореца на стаята си и въртеше между пръстите си кичур коса. И тя беше замръзнала като клоните на дърветата в двора. Не беше сменяла позицията си вече няколко часа. В краката й имаше бял лист и молив. Трябваше да напише писмото, но така и не намираше сили и думи. Искаше да се сбогува и да се освободи от това бреме, но уви сърцето й не позволяваше. Откакто беше отворила очи спомените не напускаха ума й. Единствения въпрос,който си задаваше беше: Ами ако е направил грешка и се върне?