Отново

Той е един миг, а любовта му вечност. Колкото ме радва толкова ме и плаши. Плаши ме защото в себе си носи част от мен и ако си тръгне тя несъмнено ще тръгне с него. Мога ли да се разделя и с двамата? Надали...

Усещам как обичта ми към него расте с всеки изминал ден, но остава някак невидима, а така искам да я покажа...на него, на света, но уви не мога. Не намирам начин или просто начините са недостатъчни. Не съм го канила в света си, а ето че сега е част от него. Дойде неканен, непознат и пълен със загадки.

Поднесе ми сърцето си като подарък, а аз го приех.
Как да не приема такова сърце, пълно с любов, която чакаше да намери върху кой да се излее. Неизвестността вървеше до него като верен приятел.
И нея приех.
Ден след ден този верен приятел ставаше все по-блед и слаб. И ето, че вече го няма, съществува само като спомен от миналото, който ми напомня какво сме постигнали. Пътя беше дълъг и труден изпълнен със съмнение от минали преживявания, от минали хора, насадени дълбоко в душите и на двамата, но ето че успяхме и с това да се справим...
Чувствам се цяла, за пръв път от толкова много време...

Кло

Беше едва седем и половина, когато часовника започна да вибрира и звъни. Разрошената глава първа успя да намери изхода от завивките, последваха я ръцете протягащи се към невидима цел. Звучна прозявка, последвана от мърморене и няколко тихи псувни дадоха старт на сутринта.
Кло седна в леглото си и започна да търка сънените си очи. Беше понеделник и освен ранният час, мисълта че й предстои цял осемчасов работен ден я подтикваше отново да се зарови в пухените завивки. По някакъв мистериозен начин си наложи да стане и да се запъти към банята.
След намусената физиономия в огледалото не й остана нищо друго освен да се запъти към гардероба и да извади от там дрехите си. Както обикновено успя да закъснее за работа и това я лиши от вълшебният ефект, който притежаваше пресата за коса.
Излезе като фурия от апартамента и се стрелна по стълбите с надеждата, че ще успее да си хване такси и да си спести мърморенето на шефа. Къдриците й подскачаха насам натам с всяко следващо стъпало. За щастие таксито беше спряло точно пред входа на жилищната сграда и я чакаше.
-Добро утро, красавице!
-Добро утро, Марти! Радвам се,че отново си тук за да ме спасиш.
Марти беше стар приятел на Кло още от гимназията. Съдбата не беше много благосклонна към него и не го беше дарила с много интелект, но за сметка на това, добротата му нямаше граници.
-Ам, кафето ти е тук, както го обичаш...силно с много захар, въпреки,че ако питаш мен с толкова захар ефекта му няма да е същият.
Засмяха се и тръгнаха по уличките.
Разстоянието не беше голямо, но ако човек реши да ползва общественият транспорт, това би му коствало поне четиресет минути. Голямата офис сграда се изправи пред погледите им, беше фантастична като архитектура. Красиво змийско гнездо както обичаше да казва Кло. След като таксито спря, тя се обърна плати и целуна своят приятел по бузата.
-Благодаря още веднъж! Ти си прекрасен!
И така работният ден започна. Хаос, хора, проблеми. Всичко това беше ежедневие, за това и никой не се впечатляваше. Сред цялата тази олелия стоеше той...
Мразеше работното си място само заради този наперен глупак. Не й стигаше, че трябваше да работи с него, ами и където и да отидеше се появяваше...в неподходящият момент разбира се.
Една нощ и толкова много проблеми. Не беше свикнала проблемите й да си имат име, ядосваше се всеки път като се сетеше, колко много настояваше да знае името му.
-Името ми е Марк, красавице.- така беше казал и с това започна всичко...

Един разговор за любовта и разочарованието

Не, не не разбираш, аз не искам да....не обичам да ме записват, гласът ми е един такъв странен. Знам, че е за това и знам, че трябва, но не обичам. Ох добре остави го ще се опитам да звуча...убедително.
Кажи какво искаш да знаеш? Той ли...
Чакай каква е темата, не беше ли за любовта...о и разочарованието, да разбирам. Ами от къде да започна. Ами той беше най-голямото ми разочарование и може би едно от най-силните ми влюбвания. В един момент беше всичко за мен, а в следващия се превърна в...грешка.
Как започна ли? Ама какви са тези въпроси, пише ли ги някъде искам да видя. Ох добре спирам, да обещах...знам, знам.
Първоначално беше безразличие, нищо повече от лек интерес и нещо с което да си запълвам времето, когато ми е скучно, а тогава ми беше доста скучно..хах, ако знаех какво ще стане никога нямаше да започвам тази игра.
Играхме дълго...месеци наред, а точките и на двамата винаги бяха равни, нямаше доминиращ...а може би трябваше. Не, не сме били силни характери, аз се опитвах да се държа като кучка,а той като пале. Опитваше се да задоволява всичките ми прищявки, не бяха много, но все пак бяха прищявки. Както казах опитвахме се и не винаги се получаваше. Аз...ох, ами  не знам как да говоря за това нещо, не знам как да го опиша...хм ами след всеки месец, в който всеки играеше заявената си роля нещата сякаш се променяха. Не разбирах какво става за това директно заявих, че той е хлътнал по мен, пък аз безсърдечната нямам нищо към него. Всичко беше лъжа, толкова голяма, че не може да си я представиш.
След време ни писна да си играем само виртуално и за това сменихме полето за игра. Започнахме да играем на живо. И там бяхме равни, никой не отстъпваше на другия. Със смяната на терена сменихме и мръсните номера, подсечките...всичко. Аз не вдигах телефона и с това се смятах за по-недостъпна, а той не искаше да излизаме и с това държеше мен и вниманието ми нащрек.
Гледаш ме така сякаш ти разказвам най-вълшебната приказка. Момиче не знаеш колко боли разбитото сърце, пожелавам ти да не го изпиташ, въпреки че така рискуваш никога да не разбереш, колко прекрасна всъщност може да бъде любовта.
Отплеснах се...до къде бях стигнала. А да. Ам малко след играта на живия терен решихме, че е време да  пренесем на ниво "връзка". Лошо решение от моя страна, можеше да остана с играта. Та бяхме заедно, бяхме доволни от това че сме заедно и се наслаждавахме на всеки миг.
Какво? Как така?
Разбира се, че го обикнах, бях готова да дам всичко за него. И за това ме заболя толкова.
Омразата?Много бързаш...да не би да искаш да приключваме вече. И аз не разбирах как може да си обичал някого с цялото си сърце и след това да го намразиш до дъното на душата си. Просто се случва. Трябваше да предпазя сърцето си по някакъв начин или поне частите останали от него. За това го и намразих, този начин беше най-лесен. След време ми мина. Пак се превърна в същество, което не представляваше интерес за мен. Сънищата ли? От къде знаеш за тях?
Край! Това беше краят на разговора. Не настоявай. Не желая да говоря за това!  Изключи го.
Изключи проклетото нещо...
Сънищата за нея бяха паралелна реалност. Ако нещо в реалността умираше, то в сънищата й започваше да трепти още по-силно. Напоследък ТОЙ трептеше още по-силно и често успяваше да усмихне умореното й лице.

Марк

Не си намираше място. Въртеше се в леглото си вече втори час и не можеше да я прогони от съзнанието си. Очите, устните...всичко. Сякаш беше се превърнала в една от татуировките му. Мастилото й беше попило дълбоко в кожата и бележеше мястото на което щеше да остави белега си.
Изправи се и запали цигара искаше я и нищо не можеше да го спре да я има. Хвана телефона си и почна да рови в указателя. Нищо. Искаше да бъде неоткриваема и се беше постарала максимално.
На другия край на града Кло рисуваше. Беше вързала косата си с няколко молива, а с този в дясната си ръка сътворяваше нови светове.
Не ме разбирай погрешно читателю, Кло не беше лишена от чувствителност и нежност, напротив. Притежаваше тези и още много други качества, които я правеха уникална, просто това момче...
Изтръпваше при мисълта за него. Все още чувстваше ръцете му по тялото си. Местата през които бяха минали седяха като изгорени. Това би трябвало да е страстта, беше си казала тя, онази парещата...
Сутрешното слънце погали и двамата с лъчите си.
Кисел още от сутринта Марк реши, че единственото което може да подобри настроението му поне малко беше океана. Нахлузи тениска и къси панталони и изчезна с трясък от апартамента.
Бира,слънце и мацки по монокини...рай. Усмивката му бързо се върна на лицето му. Затвори очи и вдиша дълбоко. Изведнъж слънцето се скри.
-И ако това не е най-желаният ерген в целия град и голямото му самочувствие. Как сте момчета?
Този глас, този смях и тази отвратителна ирония. Нямаше съмнение, че е тя. Отвори бавно очи и вдигнатите слънчевите очила.
-А това ако не е момичето, което не носи бельо. Ха как само ме погледна, ти самата каза, че е така не съм си го измислил.
Седна до него на пясъка и запали цигара. Беше красива, дори и небрежно облечена. Погледа я малко и се усмихна.
-Какво правиш тук и как точно успя да ме намериш?
Дори не се обърна, само издиша дим.
-Не си толкова труден за откриване, пък и още в началото на плажа ученичките с които се задяваш през по-голямата част от времето си говореха, че са те видели да минаваш. Всичко останало е съвпадение, явно не сме толкова различни, щом става въпрос за място на плажа.
Погледна го и се усмихна. Помълчаха известно време и той не издържа.
-Липсваш ми...

Кло

Не знаеше колко време е минало от последната им среща, нямаше и значение. Липсваше му безумно много. Продължи да гледа от прозореца минаващите хора и отново се пренесе на "онова място" на което все още бяха заедно.
Внезапно телефона започна да звъни и бързо го пренесе в реалността.
Краткия телефонен разговор приключи с уговорка за излизане. Беше една от онези вечери в които той и неговите приятели излизаха "на лов". Очертаваше се всичко да бъде както всеки път. Много алкохол, обиколка на поне четири различни бара и красиво, но празно момиче в леглото на следващата сутрин.
Харесваше му да ловува, всяка сутрин плячката беше различна и достатъчно вкусна за да задоволи първичният му глад.
Беше красив млад мъж на около двадесет и шест години. Имаше абаносово черна коса и тъмни очи. Висок и с добре оформено тяло, Марк не оставаше незабелязан. Радваше се на изключително внимание от страна на нежния пол, но никога не беше задържал момиче до себе си повече от една вечер.
Изми лицето си след като се беше обръснал и се погледна в огледалото. Тя беше там. Стоеше точно зад него. Усмихната и леко притеснена от голотата си. Стреснат се обърна, но зад него нямаше никого. Разтърка очите си и се опита да я прогони от главата си.
Бяла леко прилепнала по атлетичното му тяло тениска, черни къси панталони, шапка с козирка и кецове.Чувстваше се удобно. Огледа се още веднъж преди да излезе и затвори входната врата с трясък.
Бара беше пълен...с плячка. Млади момичета, някои търсещи забавления, други компания, а трети просто секс.
Започна да се оглежда, търсеше подходящата. Няколко питиета по-късно намери идеалната...
Кло седеше сама на бара и пиеше бира, беше нещо нормално за нея. Обичаше да е сама с мислите си.
Беше висока към 1.60 с дълга черна коса, големи зелени очи и стегнато тяло. Беше едно от онези момичета които назоваваха нещата с истинските им имена. Директна и непредвидима, без да подозира тя беше се превърнала в една от причините за безсънните нощи на Марк.
Викна бармана и поръча да занесе на симпатичната девойка накрая на бара още една бира придружена от надраскана набързо бележка.
Намести се удобно на стола и зачака реакцията й, а тя не закъсня много. Кло разгърна бележката, хвърли й бърз поглед, смачка я и видимо ядосана тръгна към изхода на бара. Малко след нея излезе и Марк.
-Може ли огънче?
Погледна го с насмешка в погледа и му подаде запалка. Мразеше когато го гледаше така, чувстваше се като жертва, а не като хищник. Не можеше да не признае и че точно това го подлудяваше. Беше различна от всички останали, беше различна...беше истинска.
-Бележката ми ли те разстрои толкова, че изхвърча така бързо или никотиновия ти глад достигна върхова точка?
Отново онзи поглед, този път беше придружен и с усмивка...ехидна.
-Мислиш ли, че такава глупост би ме трогнала? Излязох за да съм далеч от теб и егото ти.
Издиша дима си в лицето му и пак се усмихна.
-Аз не съм като останалите кукли Марк, мислех си че си го разбрал.Все пак ти беше човека, който ми го каза.
Не знаеше какво да й каже. Всички репетирани реплики, които биха пожънали успех сред останалите девойки при нея бяха безполезни. Замълча и дръпна от цигарата.
Миг по-късно тя вече седеше пред него. Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:
-Относно бельото ми...задръж го, напоследък ми харесва повече да съм без.
Отдръпна се плавно и леко от него и си тръгна. Беше го оставила без дъх. Стоеше подпрян на стената на сградата и не можеше да вземе решение, това момиче обръщаше целият му свят...

Once upon a time...

Цял живот мечтая да напиша приказка.
Такава приказка, която да кара читателя си да въздиша, запленен от красотата й, да се натъжава от паденията на героите в нея и да се радва заедно с тях на възходите им.
Мечтая за приказка, в която да има толкова много магия, че всичко да се превръща в реалност след като я прочетеш.
Уви така и не мога да напиша такава приказка. Музата ми отдавна е избягала далеч и май отвела е и магията от мен. А така силно искам да върна и двете обратно.
Поредния ден минава и се изплъзва с последните лъчи на слънцето, а аз стоя над белия лист и се опитвам да напиша своята приказка.
Лягам уморена с надеждата, че на следващия ден всичко ще бъде различно и ще мога поне началото да напиша.
И ето случи се не на следващия ден, малко по-късно.
ТОЙ се появи, а от двете му страни редом вървяха моята муза и моята магия.
Връхлетяха ме още щом ми подаде ръка да се запознаем и от тогава пиша непрестанно.
Пиша за него, за нас, а страниците не спират да се множат.
Всичко което напиша мигом се превръща в жива картина от спомени, понякога носещи усмивка, друг път носещи сълзи, но нали това е живота.
Това е приказката, която исках да напиша, това е историята, с която ще приспивам внуците си и ще съветвам децата си. Пълна с възходи и падения. Магическа и безкрайна...

Just inlove

Гледаше ме със светлите си влюбени очи и не смееше да ме докосне. Просто не искаше, а знаех, че ме желае.
Седяхме така загледани един в друг, потопили се в безкрайните вселени на очите си. Нищо нямаше значение, нито хората, нито звуците...нищо.
И двамата знаехме, че това което правим е грешка, от която последиците няма да са приятни, но нима трябваше да се замисляме и за това?
Както се досещаш и сам читателю, страстта ни беше по-силна от разума и не намерихме сили с които да й се опълчим...
С това запалихме пожара, беше искрата с която всичко пламна. Нямаше сила, която да ни се опълчи, бяхме по-силни от всичко, бяхме едно цяло.
Знаехме, че може да се справим с всичко, с всяка пречка.
Дните минаваха като мигове и всичко ставаше все по-силно, все по-споделено. Казваше ми, че чувствата са толкова силни, че не може да ги задържим в себе си. Искаше ни се да крещим колко сме щастливи.
Всеки би казал, че сме две луди хлапета, готови да рискуват всичко за да се отдадат на нещо, което и те самите не знаят какво е.
Но ние знаехме.Радвахме се, че съдбата ни е срещнала и че е дала и на нас шанса да изпитаме това райско чувство, а именно чувството да намериш половинката си и да я задържиш до себе си безкрайно дълго...
Усещахме и трептяхме с еднаква сила и еднакви вибрации...така е сега, така ще бъде винаги!