Шапкарката стоеше неподвижно на ръба на дървения мост, минаващ над езерцето в края на двора. Голямата къща в която живееше стоеше сива и мрачна зад нея. Изглеждаше толкова мъничка и толкова уморена. Дългата й абаносово черна коса се спускаше свободно по раменете й. Очите й бяха загубили блясъка си и когато човек се загледаше в тях виждаше с колко тъга е изпълнена душата й. Не беше напускала двора си със седмици. Всеки ден Алиса я намираше седнала на ръба на моста, загледана във водата. Опитваше се да я развесели по всевъзможни начини, но нищо не помагаше. От онова щуро, усмихнато момиче не беше останало нищо.
Днес беше поредния ден, в който Алиса отиде при своята приятелка. Намери я на обичайното място. Беше облечена с къса рокля от коприна с цвета на очите й, а косата й падаше като водопад от къдрици по гърба й и блестеше под лъчите на слънцето. Алиса се спря на вратата, която водеше към двора и се загледа в смълчаната Шапкарка, знаеше, че това ще е поредния неуспешен опит за разговор, но реши въпреки всичко да опита.
Няма коментари:
Публикуване на коментар