Правило две...никога не обичай с цялото си сърце!
Правило три...бъди търпелива, всичко идва с времето си!
Правило четири...бъди силна, на околните им трябва някой, на когото да разчитат!
Правило пет...бъди себе си, има причина да си такава каквато си!
Шапкарката четеше едно по едно всичките сто и двадесет правила, гравирани на стената в Голямата зала и с всяко следващо очите и се разширяваха все повече и повече. До петдесетото правило беше нарушила всички. Очите й се насълзиха. Правилата продължаваха да шарят голямата мраморна стена с красивите си завъртулки.
Не разбираше. Абсолем я беше изпратил в Голямата зала за да прочете правилата, да ги запише дълбоко в съзнанието си и да се научи да живее по тях, но какъв беше смисъла след като те не позволяваха човек да се влюби истински.
Тя обичаше да бъде влюбена, това беше едно от най-прекрасните чувства, но уви напоследък и носеше само тъга.
В последно време Шапкарката се влюбваше все в неправилните. Те или си тръгваха оставяйки я с обещания, че ще се върнат за нея или просто й казваха, че не може да бъде в живота им.
Така и не успя да разбере какво й липсва за да задържи тези, които обичаше до себе си.
Плачеше й се и то много, никой не обичаше да бъде грешен в очите на другите, а в момента тя се чувстваше точно така.
Тръгна си от Голямата зала ужасно бързо, беше толкова наранена, толкова слаба и мъничка. Тичаше по алеята, която пресичаше Страната през средата и дългата й черна рокля с нишки от авантюрин се развяваше зад нея.
Когато масивните порти на голямата й къща се появиха на хоризонта, Шапкарката се успокои и спря да тича. Сърцето й щеше да изскочи. Със сетни сили изблъска портите и огромният двор изпълнен с мириса на заминаващата си есен и така любимите й светулки се ширна пред нея.
Пристъпваше леко и прокарваше пръсти по дърветата и храстите. Стигна до езерото. Седна на моста, свали обувките си и прилежно ги остави до себе си. Погледа за кратко водата и заплака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар