Страница №10009

Страната на Чудесата /последен ден от дългата седмица/

Страница №10009 от дневника на Шапкарката 

Знаеш ли какво е мило дневниче да ти се свие сърцето? Но не как да е, а силно и изведнъж. Да не може да си поемеш дъх от болка...

Знаеш ли какво е очите ти да четат отново и отново едни и същи редове, а главата ти да не може да ги осмисли? Разумът ти да ти казва, че е време да се оттеглиш, а сърцето ти да тръгва на война...

Война за единственото, което някога си обичал и което никога не е било наистина твое.

Боли...и то много повече, от която и да е болка на земята. Както Абсолем казва, по-голяма и ужасна треска от любовната - няма.

Започва със свит на малко топче корем , продължава със загуба на всякакви мисли различни от тези за любимият човек и приключва с тъпа болка в сърцето, очи пълни със засъхнали сълзи и лишена от всякакви емоции душа.

Лоша е тази треска, но и тя успява да ни научи на нещо, което надявам се да остави трайна следа в съзнанието ми и това на Алиса.

 Вече знам, че не е нужно да се крием зад лъскавите си доспехи, само за да оставим в човека до нас грешното впечатление, че на нас не ни пука и с това да дадем мира на неспокойните си души докато измислим по-добър план за бягство от ситуацията.Знам, че не трябва да се оставяме на нечий други мисли и съвети,които да дават посока на нашето пътуване, за любовта най-добрият съвет е да слушаш сърцето си, то няма да те излъже за правилната посока. Не е нужно да се разкриваме напълно с идеята, че така човекът отсреща ще се чувства по-спокойно. Не трябва да правим ненужни компромиси и да отстъпваме позициите си ако сме убедени, че сме прави. Не е наложително да правим жертви, когато знаем, че няма да бъдат оценени.

Не сме длъжни да се стараем за даден човек ако знаем, че той не е специален...