Една цигара

Цигареният дим изпълваше цялото помещение с тръпчивият си аромат. Беше тихо и приглушената светлина падаше нежно върху голите й крака. Цигарата в ръката й бавно догаряше, докато погледът й шареше по фигурата до нея.
Беше го обичала повече от живота си...
С всяко дръпване от цигарата си спомняше за всички безсънни нощи изпълнени с ридания и изгарящи кожата й сълзи, за това колко много болка беше изтръпяла след като й каза, че не могат да бъдат заедно и как всеки път тя искаше да се върне отново.
Устните й се впиха в цигарата, издиша кълбо от дим и отново се върна в спомените си.
Преди време беше мечтала за това да бъде до него, за колкото и кратко време да е. Беше бленувала да бъде в прегръдките му и да целува устните му, а ръцето му да притискат тялото й към неговото.
Преди време това беше най-съкровеното й желание.
Бяха минали много месеци от както се разделиха. Първоначално спомените й успяваха да я държат в плен. Връщаха я назад и й напомняха колко красиво е било всичко. След време всичко почна да се изпарява. Бавен, но сигурен процес.
Дори и сега не можеше да си обясни какво прави до него. Знаеше, че има и други освен нея, които спят на нейното място, но това не й пречеше. Може би се дължеше на факта, че беше най-добрата, онази за която той си мислеше докато беше с всички останали.
Поредното кълбо от дим се изви над главата й.
Може би трябваше да си тръгне...и никога повече да не го види, но знаеше, че не е способна на това. Тръгваха си всички други, но не и тя. Не знаеше какво я задържа при него, но нямаше против. За момента получаваше това от което имаше нужда и беше доволна.
Погледът й се премести бавно върху лицето му.
Гледаше я и се усмихваше. Знаеше, че я обича, но това вече не беше достатъчно. Ако искаше можеше да направи така, че всички да изчезнат, трябваше да каже само две думи, но не можеше. Не го обичаше, не можеше да го обича. Беше успял да постигне това, което искаше в началото от нея, а именно да убие любовта й. Беше я принудил да отключи другата си същност за да може да се защити и сега тя владееше и умът и тялото й.
Правеше неща, които го побъркваха, изкарваха го от кожата му и го връщаха обратно в нея с гръм и трясък. Огледа го още веднъж за да се увери, че няма нито едно нещо, което би успяло да събуди чувство в нея. Не откри такова, за това се усмихна, загаси цигарата и се наведе към него:
-Е, тигре готов ли си за още веднъж?
Отговор не последва. Две здрави ръце обхванаха тялото й и стаята се изпълни с аромата на страст...

Добре дошли!

Събуждам се след поредната тежка вечер. Не съм спала с дни. Отивам в банята и поглеждам в огледалото, това което виждам в него ме отвращава. След кратка псувня към целия свят излизам. Поне дрехите не са ми проблем, навличам онова в което мога да побера измършавялото си тяло без да събуждам ужас в очите на хората, с които се разминавам, а тези дрехи не са много. Прекарвам следващия час в опити да подредя мислите в главата си, но така и не успявам...те просто искат да останат в хаос. Оставям ги. Tака и така нямам сили за тях. Стигам до офиса, където ме чакат осем часа робски труд. След като напускам тази отвратителна обстановка ми става малко по-добре. Ако имам сили за фалшиви усмивки излизам с приятели. Не го правя често, защото в повечето случаи нямам достатъчно желание, пък и не заслужават лицемерното ми държание, което напоследък е неразделна част от мен.
Преди да заспя правя още един опит да си подредя мислите и да направя елементарен план за това какво трябва да свърша на следващия ден. Отново завършвам с провал. Заспивам.
Мястото на което попадам е по-ужасно и от реалността. Посреща ме огромната табела със златните букви. Харесвам табелата, въпреки че надписа й ме ужасява. Изкусно написаните златни букви, които го оформят, гласят "Добре дошли в Ада!".
На входа ме посреща позната фигура, подава ми ръка и влизаме през портите. Вървим не минути, не часове нито пък дни. Тук времето е различно. Познатата фигура до мен? Разбира се, че е Той. Проклетото ми подсъзнание го е захвърлило на това място, така че да мога да се мъча и в редките моменти на сън.
Обикновено докато вървим, той ми говори. Разказва ми истории, спомени и каква следа е оставил всеки от тях. През повечето време говорим за нас, но не обичам тези разговори. Натоварват ме и знам, че на следващия ден ще ми е тъжно. Ако не говорим ме прегръща, твърди, че му липсвам и за това. В реалността ми крещи, че не иска да ме вижда. Обърквам се.
Събуждам се изтръпнала, ужасена и много уморена. Докато съм будна е с мен в мислите ми. Идва денят, в който трябва да се видим. Да, има такива дни веднъж седмично. Виждаме се за да правим секс, без разговори, без прегръдки. Прекарваме цялата нощ вплетени един в друг. Оставяме невидими рани по телата си, които започват да кървят след като се разделим. Всяка сутрин си тръгвам от апартамента му с мисълта, че е било за последно. Всеки път отговарям положително на въпроса му дали ще се видим следващата седмица. Така сме вече месеци наред. В началото ги броях и таях надежди, че всичко това ще има развитие. След третия месец спрях да броя и да се надявам, реших че и това, което имаме в момента е достатъчно.
И така всеки ден вървя през Ада, будна или заспала. Дали мисля да се откажа?...Та аз тъкмо преминах през входа...

Сън

Пронизващ писък на болка разцепи притихналия апартамент...поредният кошмар, който го оставяше без дъх. Сърцето му биеше лудо, а челото му беше обляно в пот. Инстинктивно се обърна и погледна към лявата страна на леглото. Нямаше никого. Нито в апартамента, нито в леглото му. Всичко беше пусто. Беше си тръгнала преди месеци, той поиска да стане така и тя се съгласи. От тогава до сега кошмарите не го оставяха. Всяка вечер беше като предишната. Кошмарите не променяха вида си, оставаха едни и същи. Единственото, което се променяше беше тя. Всяка вечер изглеждаше по различен начин, а болката, която оставаше след един такъв сън можеше да докара човек до лудост...
Всичко започваше с последният път, в който бяха заедно. Беше приятелска среща, такава в която стари приятели се виждат за да си припомнят стари случки, да изпият 2-3 чаши уиски и да изпушат един коз. Нищо повече и нищо по-малко...
Просто сядаха, свиваха, пушеха, смееха се, пиеха, танцуваха, пак свиваха, пак пушеха и така докато не им омръзне. След това лягаха на дивана уморени и останали без дъх и кошмарът започваше. Всяка вечер той я поглеждаше в очите и секундата ставаше вечност. След това погледа му слизаше към устните й, а след това и по-надолу. Ръката му галише бузата й, миг по-късно и устните им се вплитаха в целувка. Целувките й го изгаряха. Оставяха невидими белези навсякъде където са попаднали. Но болката от тези целувки му харесваше.
Следваха наслада, страст, стенания, болка, екстаз. Всичко това продължаваше часове. Нощта им принадлеше, вечността също...
Обичаше я. Искаше утрото никога да не идва. Сгушена в него тя палеше цигара. Димът от нея го успокояваше и успяваше да заспи. Докато той спеше тя изчезваше. Всяка вечер по едно и също време и по един и същи начин. Последната й целувка го връщаше в жестоката реалност по толкова болезнен начин, че писъкът беше неизбежен. И така всяка вечер в продължение на месеци той мислеше, че ще полудее от кошмарите си.
Всяка вечер в продължение на месеци тя се появяваше на вратата му с пакетче в ръката. Съдържанието му влияеше по особен начин на мозъкът му. Правеше така, че всичко да изглежда нереално, точно като в сън...

Прошка

Прости ми любов моя...
Прости ми за всичко, което успях да ти причиня през всички тези години. Прости ми за всички надежди, които имаше за нас, а аз не можах да оправдая.
Прости ми, че не бях човека, който трябваше да оцени любовта с която ме даряваше, без да искаш нищо в замяна.
Прости ми, че взех сърцето ти цяло и ти го върнах на части. Не биваше да го правя, нямах правото да постъпвам така с него. Не оцених колко много ти е коствало за да ми го дадеш.
Сега вече е късно.
Искам прошка, за клетата си душа, която толкова късно успя да разбере, какво съм ти причинила.
Може и за нея да е късно, както е късно за любовта ми.
Обичам те и винаги ще те обичам, сега дори и повече от преди, но тази любов ще остане неизказана, несподелена. Не е редно да ти я давам, защото когато трябваше да бъде твоя, аз я дарих на друг.
Прости ми любов моя, за това че бях глупачка. Сълзите ми не са достатъчни за да изтрият болката, която ти причиних.
Единственото, на което мога да се надявам е някой ден да намериш сили и да ми простиш.
Прости ми любов моя, за това че винаги ще те обичам, колкото и трудно да е...

Pain

Болка.
Това е единственото, което усещам. Изяжда ме всяка секунда. Мисля, че няма да й отнеме много време за да ме довърши.
От време на време усещам и непоносима празнота. Редуват се. Има моменти, в които ми е безразлично...не усещам нищо. Редки моменти са. През по-голямата част от времето се правя на силна, но не съм.
Ужасявам се от мисълта, че няма да мога да премина през това. Тази мисъл кара стомаха ми да се свива и започва да ми се гади. Понякога е непоносимо. За части от секундата си представям как пропадам и всичко приключва. Прекалено е лесно. За това се връщам отново в реалността. За да ми е трудно и да ме боли.
Напоследък просто съществувам. Не живея.
Мисля, че е заради всичко което загубих. Чудя се каква е причината и има ли такава?
Вече не знам дали е нормално да се чудя или просто трябва да забравя. Хапчетата помагат през по-голямата част от деня. Карат ме да се чувствам празна без да ме боли. Унасям се и забравям. За миг или за два, но не повече.
Слаба съм. Както емоционално, така и физически. Това чувство на гадене ме убива. Не ми дава да погледна храна.
Ако трябва да опиша изживяването с една дума...ад. Минавам през него всеки ден по няколко пъти. Различни кръгове всеки път. Сълзи...не ми останаха много. Но пък са достатъчно за да мога да разваля грима, с който съм покрила измършавялото си и загубило цвят лице. Обвинявам се...в по-голямата част от времето е за това, че те обикнах. Понякога и заради това, че не съм достатъчно добра. Много пъти исках да ти се обадя и да те умолявам да се върнеш. Много пъти исках да ти се обадя и да ти кажа, че те мразя. Не се обадих нито веднъж...
Най-големият ми враг съм самата аз. Всеки ден отново и отново хващам здраво камшика със спомените и започвам ритуала. Крайният резултат...свита на топка в ъгъла на леглото със засъхнали по бузите сълзи.
И пак празнота...и малко болка, да ми показва, че съм жива и мога да понеса още от нейната отрова.
Дали те обичам?...Не знам.
Дали те мразя?...Не знам.
Но едно е сигурно...никога няма да ти простя. Както на теб...така и на нея...

Wonderland

Колко малко ни е нужно за да отворим сърцето си и да пуснем вътре човек, който и преди е бил там и го е оставил пусто след тръгването си?

Твърде малко...особено ако си обичал човека по онзи магически начин, който е възможен само при пълна луна.

Страната на чудесата имаше този навик. Обичаше да си играе със сърцата на тези, които живееха в нея. Оставяше ги да се влюбят, нареждаше всичко така, че да загубят ума и душата си и да се отдадат само на това чувство, а после им отнемаше всичко и ги оставяше без дъх.

Болката...тя не можеше да се сравнява с никоя друга болка. Самотата беше непоносима. Магията си отиваше за миг.

Защо?

Това беше най-често задавания въпрос. Отговор на него никой не бе намерил. Просто с времето всички успяваха да намерят лек за клетите си души и опустошените сърца.

Шапкарката седеше на обичайното си място. Загледана във водата и с чаша чай до себе си. Размишляваше над случките от последните дни. Не разбираше защо всичко се бе случило по този болезнено нелеп начин. Та нали имаше план, нали беше силна и бе затворила онези проклети кутии с всички онез глупави цветни пеперуди в тях.

-Пфф-ядоса се сама на себе си и захвърли поредния камък в езерото.

Образуваха се малки вълнички и за миг й се стори, че във водата вижда лицето му. Извърна се настрани и потърси още камъни.

Не искаше да си спомня за него и нещата които й беше казал. Болеше я от думите му, а пък и не мислеше, че са истина.

Тъкмо се беше изправила и тръгна към къщата, когато видя позната фигура.

Присмехулника тъкмо беше кацнал на един от прозорците. Тръгна към него и когато приближи достатъчно видя, че в човката му има малко листче хартия.

Птицата, щом видя протегнатата към нея ръка, побърза да остави в нея късчето хартия.

Шапкарката го разви и с изненада видя краткото послание. Беше написано с елегантни букви завършвашти със завъртулки. Подписа беше само една буква, но на нея и беше пределно ясно, кой е изпращача.

На листа пишеше само "Чакай ме". Очите й се насълзиха. 

Тя зави отново листчето и го притисна до сърцето си. Погледна небето и видя пълната луна, която я наблюдаваше. Единственото което успя да прошепне бе:

-Аз ще бъда тук...

Не трябваше...

-Недей...недей да ме пипаш, просто...аз...-чувстваше, че сърцето й ще изскочи през гърлото. Не можеше да го погледне, не знаеше и какво да каже. Успя само да измъкне ръката си и да я притисне до гърдите си.

Извърна се настрани и едва задържа сълзите си.

Бяха минали малко повече от девет луни и малко по-малко от осемнадесет и ето, че всичките и мечти, надежди, желания и молитви се бяха изпълнили. Седеше точно до нея и беше такъв какъвто го беше изпратила през портите на Страната в онзи така тъжен летен следобед. И въпреки това тя седеше до него, като изплашена кошута. Очите и търсеха само и единствено изход.

-Аз...-гласът му беше толкова тъжен-..съжалявам не исках да те накарам да се почувстваш зле...просто толкова ми липсваше през цялото това време и сега,когато най-накрая си до мен не мога да не те докосна, само за да се убедя, че си истинска. Толкова много пъти се явяваше в сънищата ми и толкова пъти съм си представял, че те прегръщам...прости ми.

Не знаеше какво да му каже, така се страхуваше.

-Кажи ми какво да направя? Ако искаш...върви...виждам, че това е желанието ти.

Дръпна се настрани, само за да усети как част от роклята и докосва ръката му докато тя минаваше покрай него. Заболя го толкова много. Единственото, което искаше бе да бъде с нея, дори без да говорят...просто да усеща присъствието й, а ето че и това не можа да постигне. Беше я уплашил до смърт.

Тичаше. Тичаше, колкото й държаха краката. Черната рокля се вееше зад нея, а дъждът падаше върху нея с такава тежест, сякаш падаха камъни. 

Входната врата се тръшна зад нея и скри от света риданията й. Сърцето й се късаше, а тя беше неспособна да го спре. Не трябваше да става така, повтаряше си тя, не трябваше да ме боли...